Анджей Сапковски - Огнено кръщение

— Да бдят боговете над тебе, милостиви синко — започна да вие баба Микитка. — Бъди здрав, благодетелю наш, бъди…

Звънкият смях на Искра заглуши мърморенето на старицата. Елфката весело прехвърли десния си крак през лъка на седлото, бръкна в кесията и със замах хвърли в тълпата шепа монети. Реф и Асе последваха примера й, върху песъчливия път се изсипа истински сребърен дъжд. Кикотейки се, Кайли запрати към навелите се над монетите хора огризката от ябълката си.

— Благодетели!

— Соколчета наши!

— Нека съдбата да е благосклонна с вас!

Тузик не последва другите, не падна на колене, за да изгребва монети от пясъка и кокошите фъшкии. Продължаваше да стои до оградата, гледайки към бавно преминаващите девойки. По-младата, онази със сивите коси, забеляза погледа му и изражението на лицето му. Пусна ръката на остриганата, пришпори коня и налетя на него, принуждавайки го да се залепи за оградата, като едва не го закачи със стремената. Той погледна зелените й очи и потрепери. Толкова злоба и студена омраза имаше в тях!

— Остави го, Фалка! — извика остриганата. Но това беше излишно. Зеленооката бандитка се задоволи с притискането на Тузик до оградата и потегли след Плъховете, без дори да обърне глава.

— Благодетели!

— Соколчета!

Тузик се изплю.

Привечер в селото се изсипаха Черните — будещите ужас конници от форта при Фен Аспра. Звъняха подкови, цвилеха коне, дрънчеше оръжие. Кметът и останалите разпитвани селяни лъжеха като подкупени, насочиха потерята по фалшива следа. Никой не попита Тузик за нищо. Това беше добре.

Когато се върна от пасището и стигна до оградата, чу гласове. Разпозна чуруликането на близначките на майстора на каруци Згарб и ниските фалцети на съседските момчета. И гласа на Миленка. „Играят си“ — помисли си той. Излезе иззад бараката. И застина.

— Милена!

Миленка, единствената му оцеляла дъщеря, неговото слънчице, беше провесила през рамото си завързана с ремък пръчка, изобразяваща меч. Беше разпуснала косите си, към вълнената й шапка беше прикрепено петльово перо, а на шията беше майчината й кърпа. Завързана в удивителна, чудновата панделка.

Очите й бяха зелени.

Тузик никога по-рано не беше бил дъщеря си, никога не беше вкарвал в действие колана си.

Това беше първият път.

На хоризонта просветна, загърмя. Порив на вятъра набразди повърхността на Лента. „Ще има буря — помисли си Милва, — а после ще настъпи дъждовно време. Сипките не са се излъгали.“

Тя пришпори коня. Ако искаше да догони вещера преди бурята, трябваше да побърза.

Кристално чистите води на Лента преливаха през прага с леко заоблена дъга, после падаха в шумна и кипяща каскада между черните като оникс скали, разбиваха се в тях и изчезваха в бялата пяна, от която се разливаха в широко корито, толкова прозрачни, че се виждаше всяко камъче в разноцветната мозайка на дъното, всяка зелена плитчица на танцуващите в потока водорасли.

Двата бряга бяха покрити с кожух от пача трева, в който се увиваха водни косове, гордо демонстриращи белите жаба на гърлата си. Храстите над водните косове бяха обагрени в преливащи се едно в друго зелено, бронзово и охра, и на фона на смърчовете изглеждаха като посипани със сребрист прашец.

— Наистина — въздъхна Лютичето. — Тук е красиво.

Огромна тъмна пъстърва се опита да прескочи през прага на водопада. За момент увисна във въздуха, изпънала плавници и мятайки опашка, после падна тежко в пяната на кипящия водовъртеж.

Разклонената лента на светкавица пресече тъмнеещото небе на юг, приглушеното ехо на далечен гръм премина по стената от дървета. Дорестата кобила на вещера затанцува, направи рязко движение с глава и се озъби, опитвайки се да изплюе мундщука. Гералт дръпна силно поводите, кобилата, все така танцувайки, отстъпи назад, като звънтеше с подкови по камъка.