Анджей Сапковски - Огнено кръщение

— Точно така си го представям — потвърди Филипа Ейлхарт. — Знам, че проблемите са много, че има съмнения и неясноти. Ще ги обсъдим при следващата среща, в която всички ние ще участваме вече не като проекции или илюзии, а лично. Присъствието ще се смята не за официален акт на присъединяване към конвента, а за жест на добра воля. Ще вземем заедно решението дали изобщо да има такъв конвент. Всички ние. Равноправно.

— Всички ние? — повтори Шеала. — Виждам тук празни столове, предполагам, че не са сложени случайно?

— Конвентът трябва да се състои от дванайсет магьоснички. Бих искала кандидатката за едно от празните места да ни бъде предложена и представена на следващото ни събиране от госпожа Асире. В Нилфгардската империя със сигурност ще се намери поне още една достойна магьосничка. Другото място съм го оставила за теб, Францеска. За да не се чувстваш самотна като единствената чистокръвна елфка. Третото…

Енид ан Глеана вдигна глава.

— Моля те за две места. Имам две кандидатури.

— Някоя от дамите възразява ли срещу нейната молба? Ако не, то и аз не съм против. Днес е пети август, петият ден след новолунието. Ще се срещнем отново на втория ден след пълнолунието, драги колежки, след четиринайсет дни.

— Момент — прекъсна я Шеала де Танкарвил. — Едно място все пак остава празно. Коя трябва да бъде дванайсетата магьосница?

— Точно това ще стане първата задача, с която ще се заеме ложата — усмихна се тайнствено Филипа. — След две седмици ще ви кажа кой трябва да седне на дванайсетия стол. А после ще помислим заедно как да го осъществим. Моята кандидатура и тази личност ще ви шокира. Защото това не е обикновена личност, скъпи колежки. Тя е Смърт или Живот, Разруха или Възраждане, Ред или Хаос. Зависи от гледната точка.

Цялото село наизлиза от дворовете, за да наблюдава преминаването на бандата. Тузик излезе заедно с останалите. Имаше работа, но не можа да се сдържи. Напоследък много се говореше за Плъховете. Дори се носеше слух, че всичките са хванати и обесени. Обаче слухът беше фалшив — доказателството за това демонстративно и без да бърза преминаваше като на парад пред цялото село.

— Нагли злодеи — прошепна някой зад гърба на Тузик, но в тона се долавяше възхищение. — Вървят си насред селото…

— Нагласили са се, сякаш отиват на сватба…

— А конете им какви са! И нилфгардците нямат такива!

— Е, да, крадени! Плъховете вземат конете на всички. Сега конете лесно се продават. А най-хубавите ги оставят за себе си.

— Този най-отпред, вижте го, това е Гиселхер… Главатарят им.

— А до него, на кафеникавия кон, е онази елфка… Викат й Искра…

Иззад оградата изскочи едно куче и започна да лае, завирайки се между предните крака на кобилата на Искра. Елфката тръсна буйната грива на тъмните си коси, обърна коня си, наведе се силно и шибна кучето с камшика си. Псето изскимтя и се претърколи три пъти, а Искра се изплю върху него. Тузик изруга през зъби.

Застаналият отзад продължаваше да шепти и да сочи дискретно останалите Плъхове, яздещи бавно през селото. Тузик слушаше, защото се налагаше. Знаеше Слуховете и сплетните не по-зле от другите, без никакво усилие се досещаше, че онзи с разрошените, стигащи до раменете сламеноруси коси, който хрупаше ябълка, е Кайли, широкоплещестият е Асе, а онзи с късото кожухче — Реф.

Шествието приключваше с две девойки, яздещи една до друга и хванати ръка за ръка. По-високата, яхнала червеникавокафяв кон, беше остригана като след тиф, кафтанчето й беше разкопчано, под него се виждаше безупречно бяла дантелена блузка; огърлицата, гривните и обеците й хвърляха ослепителни отблясъци.

— Тази остриганата е Мистле… — чу Тузик. — Окичила се е с дрънкулки като новогодишна елха.

— Говори се, че е убила повече хора, отколкото са годините й.

— А другата? На пъстрия кон? Тази с меча на гърба?

— Казва се Фалка. От това лято е с Плъховете. Също не е цвете за мирисане…

Момичето, както прецени Тузик, не беше много по-голямо от собствената му дъщеря Миленка. Сивите коси на младата бандитка се подаваха на кичури изпод кадифената шапка, украсена с надменно поклащащ се сноп от фазанови пера. На шията й пламтеше копринена кърпа с цвета на мак, завързана на чудновата панделка.

Сред излезлите пред дворовете селяни изведнъж плъзна оживление, защото яздещият най-отпред Гиселхер неочаквано спря коня си и с лениво движение хвърли дрънчаща кесия в краката на облегналата се на бастуна си баба Микитка.