Анджей Сапковски - Господарката на езерото (том 1)

Този път Нимуе не счете за нужно дори да потвърди. Само размаха няколко пъти клонката, изправи се, плисна вода върху нагорещените камъни. Вдигна се пара, горещината за миг спря дъха им.

Нимуе изля върху себе си останалата вода от ведрото. Кондвирамурс се възхищаваше на фигурата й. Макар и дребна на ръст, магьосницата имаше изключително пропорционално тяло. На формите й и на здравата кожа можеше да завиди и двайсетгодишна девойка. Самата Кондвирамурс беше на двайсет и четири. И завиждаше.

— Дори и да изясня нещо — започна тя, отново забърсвайки изпотеното си лице, — откъде можем да бъдем сигурни, че съм видяла истината? Наистина не знам…

— За това след малко — прекъсна я Нимуе. — Да излезем навън. Достатъчно сме седели в тази пещ. Да се охладим и после ще поговорим.

Това също влизаше в ритуала. Те изтичаха навън от банята, шляпайки с босите си нозе по дъските на подиума, и скочиха в езерото, като издаваха диви крясъци. Поплискаха се, излязоха отново на подиума и се заеха да изцеждат косите си.

Седнал в лодката, разтревожен от виковете и плясъците, Краля Рибар се обърна, погледна ги, прикривайки очи с ръка, но веднага се извърна и се захвана за рибарските си такъми. Подобно поведение на един мъж за Кондвирамурс не беше унизително и обидно. Мнението й за Краля Рибар обаче значително се подобри, когато забеляза, че през времето, което не посвещава на риболова, той се заема с четене. Ходеше с четиво даже до клозета, а книгата беше не друга, а Speculum aureum 6 6 Speculum aureum (лат.) — Златното огледало. — Б.пр. , сериозно и трудно съчинение. Така че ако през първите дни на престоя си в Inis Vitre Кондвирамурс малко се чудеше на Нимуе, сега престана. Беше ясно, че Краля Рибар изглежда невеж и груб само външно. Някаква мимикрия — от съображения за безопасност.

„Въпреки това — мислеше си Кондвирамурс — е неуважение и публично оскърбление, че той предпочита въдиците и стръвта си, когато на подиума се разхождат две голи жени с телата на нимфи, от които човек не би трябвало да е в състояние да си откъсне погледа.“

— Ако изясня нещо — върна се тя към темата, бършейки гърдите си с кърпа, — то къде е гаранцията, че съм видяла истината? Познавам всички литературни версии на легендата от „Половин век поезия“ на Лютичето до „Господарката на езерото“ на Андре Равикс. Познавам преподобния Яре, познавам всички научни разработки, да не говорим за популярните издания. Всичко прочетено е оставило следи, оказало е влияние, аз не съм в състояние да го махна от сънищата си. Има ли някаква възможност да се промъкна през измислиците и да видя истината?

— Има.

— И колко голяма е тя?

— Същата, както при Краля Рибар. — Нимуе кимна към лодката в езерото. — Сама виждаш, че той хвърля кукичките си без минутка отдих. Закача водорасли, корени, потънали кори, дънери, стари обувки, удавници и дявол знае какво още. Но от време на време улавя по нещо.

— Значи успешен лов — въздъхна Кондвирамурс, обличайки се. — Хвърляме стръвта и ловим. Търсим истинските версии на легендите, махаме обвивката и подплатата, опипваме сандъка в търсене на второ дъно. А ако не съществува второ дъно? При цялото си уважение към теб, Нимуе, трябва да ти кажа, че не сме първите, захванали се с този лов. Какъв е шансът някакви подробности и щрихи да са убягнали на множеството изследователи, занимавали се с легендата преди нас? Какъв е шансът да са ни оставили дори една-единствена рибка?

— Оставили са ни — отвърна Нимуе с увереност, вчесвайки мокрите си коси. — Това, което те самите не са разбрали, са го замазали с измислици и красиви лъжи. Или са го отминали с мълчание.

— Например?

— Например първото, което ми хрумва — презимуването на вещера в Тусент. Всички версии на легендата отминават този епизод с краткото изречение: „Героите презимували в Тусент.“ Дори Лютичето, посветил две глави на подвизите си в това княжество, е изненадващо пестелив по отношение на вещера. Не си ли струва да узнаем какво се е случило през тази зима? След бягството от Белхавен и срещата с елфа Авалак’х в подземния комплекс Tir na Bea Arainne ? След схватката в Каед Мирквид и приключенията с друидките? Какво е правил вещерът в Тусент от октомври до януари?

— Какво може да е правил? Зимувал е! — изсумтя послушницата. — Преди да се затопли, не е можел да мине през прохода, така че е зимувал и е скучаел. Нищо чудно, че по-късните автори са отминали този досаден фрагмент с лаконичното: „Зимата преминала.“ Но ако това е толкова важно, ще се опитам да го изясня. Имаме ли някакви картини или рисунки?