Анджей Сапковски - Господарката на езерото (том 2)

Болеше го коремът, боляха го ребрата, а стегнатият бандаж убедително подсказваше, че град Ривия и тризъбата вила изобщо не са били среднощен кошмар.

— Лежи спокойно, любими — каза меко Йенефер. — Лежи спокойно. Не мърдай.

— Къде се намираме, Йен?

— Нима е важно това? Нали сме заедно. Ти и аз.

Пееха птички. Миришеше на трева и цветя, на ябълки.

— Къде е Цири?

— Отиде си.

Тя промени позата си, леко извади ръката си изпод главата му и легна до него на тревата, за да види очите му. Гледаше го жадно, така, сякаш искаше да му се насити, сякаш искаше да се нагледа за цяла вечност. Той също я гледаше, а тъгата го стягаше за гърлото.

— Ние бяхме заедно е Цири в лодката — спомни си той. — На езерото. После по реката. По реката с бързото течение. В мъглата…

Пръстите й намериха ръката му и стиснаха силно.

— Лежи спокойно, любими. Лежи си спокойно. Аз съм тук. Не е важно какво се е случило, не е важно къде сме били. Сега съм с теб. И повече никога няма да те изоставя. Никога.

— Обичам те, Йен.

— Знам.

— Но въпреки това — въздъхна той, — бих искал да знам къде се намираме.

— Аз също — рече Йенефер тихо и след известно време.

— И това е краят на историята? — попита след малко Галахад.

— Откъде накъде! — възрази Цири, като триеше крак в крак и изтръскваше изсъхналия пясък, който беше полепнал по пръстите и стъпалата й. — Ти така ли искаш да свърши историята? Аз не бих искала!

— И как е продължила нататък?

— Нормално — разсмя се тя. — Оженили се.

— Разкажи ми.

— Че какво има да му се разказва? Била голяма сватба. Всички дошли: Лютичето, майка Ненеке, Йола и Еурнейд, Ярпен Зигрин, Весемир, Ескел… Коен, Милва, Ангулеме… И моята Мистле… И аз бях там, пих вино и медовина. А те, тоест Гералт и Йенефер, се сдобили със собствен дом и били щастливи. Много, много щастливи. Също като в приказките. Разбираш ли?

— Защо плачеш, Господарке на езерото?

— Изобщо не плача. Просто очите ми сълзят от вятъра и това е!

Мълчаха дълго, гледайки как нагряното до червено слънце докосва планинските върхове.

— Наистина беше странна тази история — наруши най-накрая мълчанието Галахад. — Много странна. От необикновен свят си дошла, госпожице Цири.

Цири силно подсмръкна.

— Да-а-а — продължи Галахад, след като се прокашля, леко обезкуражен от мълчанието й. — Но и тук, при нас, също се случват необичайни истории. Например онази, която се случи със сър Гауейн и Зеления рицар… Или с моя дядо, сър Борс, и сър Тристан… Разбираш ли, госпожице Цири, сър Борс и сър Тристан тръгнали веднъж на запад, към Тинтагел… Пътят им минавал през диви и опасни гори. Пътуват си значи те, пътуват и гледат — стои бяла кошута, а до нея — дама, облечена в черно, но такова черно и в съня си не можеш да видиш. И била толкова красива, че по целия свят не може да се намери по-красива, освен може би само кралица Гуиневра… Дамата видяла двамата рицари, махнала им с ръка и се обърнала към тях със следните думи…

— Галахад…

— Да?

— Млъкни.

Той се изкашля и млъкна. Двамата мълчаха, гледайки към слънцето. Мълчаха много дълго.

— Господарке на езерото…

— Помолих те да не ме наричаш така.

— Госпожице Цири…

— Слушам те.

— Защо не дойдеш с мен в Камелот, госпожице Цири? Ще видиш, че крал Артур ще те посрещне с уважение и почести… А аз… Винаги ще те обичам и почитам…

— Веднага се изправи! Или не. Като си коленичил там долу, вземи ми разтрий стъпалата. Страшно са изтръпнали. Благодаря. Много си мил. Казах — стъпалата! Стъпалата свършват при глезените!

— Госпожице Цири…

— Тук съм.

— Слънцето залязва…

— Вярно. — Цири завърза обувките си и стана. — Да оседлаваме конете, Галахад. Има ли наблизо някое място, където да можем да пренощуваме? О, по лицето ти съдя, че познаваш тукашните места не по-добре от мен. Няма страшно, ще тръгнем, а ако се наложи да спим под открито небе, нека да е някъде по-далеч, в гората. От езерото навява хлад… Какво ме гледаш така? Аха — досети се тя, забелязвайки го как се изчервява. — Представяш си нощувка под орехово дърво, на килим от мъх? В обятията на магьосница? Чуй ме, момче, нямам ни най-малкото желание…

Гласът й секна, щом видя руменината му и пламтящите му очи. Върху съвсем нелошото лице. Коремът и областта под него я присви. Но не от глад.

„Какво ми става? — помисли си тя. — Какво ми става?“

— Не се мотай! — почти изкрещя тя. — Оседлавай коня!

Когато вече бяха върху седлата, тя го погледна и силно се разсмя. Той я погледна с изненадан и въпросителен поглед.