Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Взели са дневника, картите. Значи, пирати, да речем, биха могли да го направят, но пък защо им е трябвало да изтезават тоя нещастник? Освен това те щяха да вземат плячката. Не, който е направил това, е искал повече информация — не само каквото е можел да получи от картите. И не са давали и пет пари за плячката.

— Гадни копелета, които и да са били.

Тя отново си помисли за амфората и отвратителното й съдържание. После каза:

— Може би са имали сериозно основание. Пробийте корпуса, Скорген. Но ще изчакаме. Черното дърво не обича да потъва. Може да се наложи да го запалим.

— Клада, която може да доведе кого ли не, капитане.

— Давам си сметка за рисковете. Хайде, действай.

Шурк Елале излезе на палубата, отиде на носа и заоглежда хоризонта. Скорген и екипажът започнаха разбиването на корпуса.

„Другоземци по морето.“

„И не са приятели на Тайст Едур. Въпреки това бих предпочела да не ги срещам.“ Обърна се към средната палуба.

— Скорген! Щом свършим тук, хващаме греблата. И на брега.

Веждите му се вдигнаха към нашареното с белези чело.

— Ледерас?

— Защо не? Ще продадем плячката и ще попълним екипажа.

Той се ухили.

„Обратно в Ледерас, да. И то бързо.“

Изгнаничеството убиваше повечето жертви, когато светът се окажеше суров и оцеляването не можеше да се откупи без монетата на взаимодействието. Никакво по-тежко наказание не беше възможно сред племенните народи, било то оул, д’расилани или керин. Все пак тъкмо самата кланова структура налагаше тази убийствена безкомпромисност, а с нея — и съответното опустошение, когато някой се окажеше прокуден, сам, лишен от всичко, което е придавало смисъл на живота му. Жертвите рухваха вътрешно, изоставили всички умения, които можеха да им послужат, за да устоят. Вехнеха и умираха.

Ледериите с техните огромни градове, с хаотичната гмеж от безброй лица, бяха — извън оковите на дълговете — почти безразлични към изгнанието. Вярно, хора като тях не бяха неуязвими за представата за душевно наказание — и те съществуваха в семейства в края на краищата, универсална човешка характеристика — но раните, нанасяни от прокуждането, за тях бяха поносими. Друго село, друг град — борбата да се започне наново бе нещо, с което човек можеше да се справи, и всъщност за някои започването отново се превръщаше само по себе си в страст. В начин да се освободиш от отговорност.

Червената маска, чийто живот като оул бе текъл по правила, ненакърнявани от поколения, бе започнал да се убеждава, че нравите на ледериите, най-омразните му врагове, все пак бяха омърсили душата му. Изгнанието за него не се беше оказало смъртно наказание. Изгнанието се беше оказало дар, защото с него той откри свободата. Същото онова изкушение, което привличаше толкова много млади воини към империята на Ледер, където анонимността се оказваше както проклятие, така и освобождение.

Прогонен, той се бе скитал надалече, без никаква мисъл някога да се върне. Не беше онова, което бе някога, не беше вече синът на своя баща, а онова, в което се бе превърнал, си оставаше загадка дори за самия него.

Небето беше чисто, новият сезон набираше жар, зайци притичваха от един гъстак за мигновено укритие към друг, докато той яздеше ледерийския си кон по дирята на стадото на североизток. Малко стадо, с няколко петна кръв от раждане, с рояци мухи над тях от двете страни на пътеката, където мъжките родара се струпваха да пазят, докато новороденото успее да се вдигне на крака. Кланът, повел тези животни, сигурно беше малък.