Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

За щастие Главен инспектор Ръкет не беше между заспалите. Веждите й се вдигнаха, щом го видя, и възхитителното й лице грейна от непресторено облекчение. Тя му махна да седне на масата й. Маса, покрита с опърпани късове пергамент с подови скици и строителни чертежи.

— Сядай, Техол Бедикт! Искаш ли вино? На, пий. В името на Блудния, ново лице! Представа нямаш колко ми е омръзнала неизменната ми компания в този коптор.

— Явно се опитваш да измъкнеш още — отвърна той, докато сядаше. Кимна към масата.

— Повечето ми разследвания в последно време са архивни по същество, уви.

— Аха. Великата мистерия, която си разкрила. Е, по-близо ли си до решението?

— Велика мистерия ли? По-скоро проклета мистерия — и не, все още съм объркана, въпреки че картата ми расте с всеки ден. Но хайде да не говорим повече за това. Агентите ми донасят, че пукнатините в основата се разширяват неумолимо — добра работа, Техол. Винаги съм допускала, че си по-умен, отколкото изглеждаш.

— Благодаря, Ръкет. Готови ли са боядисаните плочки, за които помолих?

— Оникс довърши последната тази сутрин. Всичко шестнайсет, нали?

— Чудесно. Със скосени ръбове?

— Разбира се. Всичките ти указания бяха изпълнени най-прилежно.

— Страхотно. Я кажи за неумолимото разширяване…

— Искаш ли да се оттеглим в личната ми стая?

— Ъъъ… не сега, Ръкет. Трябват ми пари. Наливане в капитална инвестиция.

— Колко?

— Петдесет хиляди.

— Ще ни се върнат ли някога?

— Не. Губите всичко.

— Техол, при теб сметките определено се изплащат бавно. Каква ни е изгодата тогава?

— Ами… просто превъзходството на Гилдията на ловците на плъхове ще се върне.

Сънените й досега очи се ококориха.

— Краят на Патриотистите? Петдесет хиляди? Защо не седемдесет и пет? Сто?

— Трябват ми точно петдесет.

— Не очаквам възражения от страна на колегите ми в Гилдията.

— Чудесно. — Той плесна с ръце и стана.

Тя го изгледа намръщено.

— Къде отиваш?

— В личната ти стая, разбира се.

— О, колко мило.

Техол я погледна с присвити очи.

— Няма ли да дойдеш с мен, Ръкет?

— Че какъв смисъл има? Името „дебел корен“ е женска шега, нали знаеш.

— Не съм пил миришещ на жълто чай!

— В бъдеще те съветвам да използваш ръкавици.

— Къде ти е стаята, Ръкет?

Тя повдигна вежда.

— Имаш нещо да доказваш ли?

— Не, просто трябва да проверя… някои неща.

— Какъв смисъл има? — попита тя. — След като въображението ти вече се е разбудило, ще се убедиш сам, че ти е станал по-малък, Техол Бедикт. Това си е в човешката природа. Още повече, че си мъж. — Тя стана. — Аз обаче мога да съм обективна, макар и унищожително понякога. Е, смееш ли да се подложиш на критичния ми оглед?

Той се навъси.

— Добре. Но следващия път дай да минем без поканата в стаята ти, става ли?

— Демоните са в подробностите, Техол Бедикт. Както скоро ще разберем.

Венит Сатад разгъна пергамента и затисна краищата му с плоски камъни.

— Както можете да видите, господарю, имотът има шест отделни постройки. — Започна да сочи с пръст всяка. — Конюшни и ясли. Мразилник. Сух склад, с мазета. Слугински жилища. И, разбира се, самият хан…

— Какво ще кажеш за тази четириъгълна сграда ето тук? — попита Раутос Хиванар.

Венит се намръщи.

— Доколкото разбрах, тя е буквално запълнена с някакъв иконичен обект. Сградата предшества самия хан. Опитите да се събори са се провалили. Малкото останало пространство се използва за склад на покъщнина.

Раутос Хиванар се отпусна в стола си.

— Колко доходна е тази придобивка?

— Ни повече, ни по-малко от всеки друг хан, господарю. Може би ще си струва да обсъдим инвестиции за реставриране с другите акционери, включително Карос Инвиктад.

— Хм, ще го обмисля. — Раутос стана. — Донеси новите артефакти на терасата.

— Веднага, господарю.

На четиринадесет левги западно от Драконовите острови безветрието се беше спуснало над океана и го бе превърнало в лъскава мръсна патина под влажния замрял въздух. През далекогледната тръба самотният, затънал ниско във водата черен кораб изглеждаше безжизнен. Главната мачта беше паднала и целият такелаж бе пометен. Някой бе успял да стъкми предно платно, но то висеше отпуснато. Кърмовото гребло си бе на мястото. Не се виждаше никакво движение.

Скорген Кабан, известен с прозвището Хубавия, бавно смъкна далекогледната тръба, но продължи да се взира със здравото си око в далечния кораб. Посегна да почеше една от дихателните дупки — единственото, останало му от някогашния клюнест нос — и потръпна, щом нокътят се заби в чувствителната тъкан. Сърбеж нямаше, но зейналите ноздри имаха склонност да текат и едва избегнатото почесване го предупреди за сополите. Това бе един от многото жестове, за които си въобразяваше, че са деликатни.