Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

Капитанката, уви, бе твърде проницателна. Тя бавно отдръпна косия си поглед от Скорген и отново го извърна към чакащия екипаж. Дрипава, но наперена пасмина. Безветрието, съвсем разбираемо, бе натежало над всичко и всекиго, но трюмът на фрегатата беше натъпкан с плячка и този кръг от късмета на Блудния изглеждаше безкраен.

Сега обаче бяха открили друга плячка.

Скорген вдиша хрипливо.

— Едурски е. Според мен го е изхвърлил щормът, дето го забелязахме вчера на запад. Най-вероятно екипажът е повален от треска или са мъртви до един, или са зарязали кораба и са отплували с кнарските си спасителни лодки. Ако са го направили, значи са взели хубавата стока със себе си. Ако не… — Ухили се и оголи два реда почернели зъби. — Ако не, можем да довършим онова, което е почнала бурята.

— Поне ще огледаме — каза капитанката и подуши във въздуха. — Може и да излезе нещо от това, че ни издуха в плитчините. Нареди да извадят веслата, Скорген. Наблюдателят горе да си върти главата на всички посоки.

Скорген я изгледа накриво.

— Мислиш, че може да са останали още от тях тъдява ли?

Тя се намръщи.

— Колко кораба изпрати императорът?

Окото му се ококори и той отново огледа черния кораб през далекогледа.

— Мислиш, че е от тях ли? Кълна се в гъза на Блудния, ако си права…

— Май все трябва да ти го напомням, първи помощник — никакви простотии на кораба ми.

— Моля за извинение, капитане.

Обърна се и започна да предава заповедите на екипажа.

Безветрието беше смълчало всички, някаква суеверна боязън бе обзела моряците, сякаш всеки по-висок звук можеше да пропука огледалото на морската шир.

Тя се заслуша, щом двадесет и четирите гребла се подадоха навън и лопатите им се врязаха във водата. Миг след това „Немряща благодарност“ изскърца и се понесе напред. Облаци мухи сънливци се разлетяха около кораба. Проклетите твари имаха навика да търсят тъмни укрития. Моряци закашляха и заплюха — пада има се, реши капитанът, докато бръмчащият облак кръжеше около главата й и безброй насекоми запълзяха в носа й, в ушите и по очите й. Сякаш не й стигаха слънцето и морето, съчетали се, за да смажат достойнството й и каквато там суета можеше да съхрани една жена, която е мъртва, но за Шурк Елале правеха нещастието още по-осезаемо.

Пират, божествена немряща, неутолима курва, вещица на дълбоките води — времената за нея бяха добри още от първото й отплаване от пристанището на Ледерас надолу по дългата широка река към морето на запад. Стройна и гладка, онази първа галера бе нейният билет към славата и Шурк все още съжаляваше за жестоката загуба срещу онзи ескорт при нос Смях. Но пък беше напълно доволна от „Немряща благодарност“. Малко прекалено голяма бе за екипажа й, вярно, но с връщането им в Ледерас този проблем можеше да се реши съвсем лесно. Най-голямото й усещане за загуба бе заради заминаването на Пурпурната гвардия. Лоста от самото начало бе дал съвсем ясно да се разбере, че работят само за превоза си. Все пак се бяха оказали от огромна помощ при дивото прекосяване на океана, държаха кръвта будна и кипнала, докато завладяваха търговски кораб след кораб, опразваха ги от всичко ценно, след което най-често ги отпращаха в мрачните дълбини. Не беше толкова заради мечовете им, колкото и смъртоносни да бяха, а по-скоро от магията на Корлос — магия много по-изтънчена, много по-умна от всичко, което Шурк бе виждала.

Такива подробности отваряха очите й, както и ума й. Светът там беше огромен. А в много основни отношения империята на Ледер, дете на Първата империя, бе някак затънтена и изостанала и в мисленето си, и в действията си. Унизително разкритие.

Сбогуването с Лоста и отделението му не беше толкова емоционално и сърдечно за Шурк Елале, както може би изглеждаше за всеки друг, но истината беше, че компанията им започваше все повече да я безпокои. Лоста не беше от хората, които намираха подчинението за приятно задълго — о, това несъмнено бе различно, станеше ли дума за неговите съратници Заклети от Пурпурната гвардия или за техния легендарен командир принц К’азз. Но тя не беше Заклета, нито пък никой от войниците в онзи отряд. Докато посоката на целите им съвпадаше, нещата бяха съвсем наред и Шурк се стараеше на всяка цена да не се отклонява, за да избегне сблъсъка.

Бяха оставили наемниците на един каменист бряг на източното крайбрежие на земя, наречена Джакуруку, небето бе потъмняло от тежък шквал. Слизането им на брега не остана без свидетели, уви, и последното, което видяха Лоста и войниците му, бе как се обръщат към сушата срещу десетина тежковъоръжени бойци, слизащи по скалистия склон. Бяха с грамадни шлемове със спуснати забрала. Брутална на вид пасмина. Шурк се надяваше, че цялата тази войнственост е само за показ. Сивите дъждовни пелени скоро скриха всякакви подробности от брега, докато те се отдръпваха към „Благодарност“.