Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

Защото властта не се интересуваше от почтеност. Дори Езгара Дисканар, така преизпълнен с обещания в ранните си години, беше издигнал стена между себе си и гражданите на империята през последното десетилетие на управлението си. Почтеността бе твърде уязвима на насилие от други и Езгара многократно бе преживявал измени; най-болезнените от всички може би от собствената си съпруга, Джанал, а след това и от нейния син.

Твърде лесно бе да отхвърлиш бремето на такива рани, дълбочината на такива белези.

А Рулад, този най-млад син на знатна фамилия на Едур, се бе оказал жертва на измяна към нещо, което трябваше да е било искрено приятелство — с роба Удинаас — и в нишките на общата кръв, от собствените си братя.

Но всеки ден той надмогваше терзанията от току-що отминалата нощ. Нисал обаче се чудеше колко ли дълго още може да продължи това. Единствено тя бе свидетел на вътрешния му триумф, на онази необикновена война, която водеше със самия себе си всяка сутрин. Канцлерът, въпреки всичките си шпиони, не знаеше нищо за нея — беше сигурна в това. И това го правеше опасен в невежеството му.

Трябваше да поговори с Трайбан Гнол. Трябваше да възстанови този мост. „Но няма да съм негов шпионин.“

Съвсем тесен мост в такъв случай. Мост, по който да стъпваш предпазливо.

Рулад се размърда в тъмното.

И прошепна:

— Зная какво искаш, братко… Е, поведи ме тогава… поведи ме със своята доблест…

„Ах, Трул Сенгар, където и да броди твоят дух сега, доволен ли си? Доволен ли си да знаеш, че твоето Острижение се провали? Да знаеш, че вече си се върнал.“

„За да мъчиш Рулад.“

— Поведи ме — изхриптя Рулад.

Мечът изстърга по пода, изкънтя звънливо като хладен смях.

— Боя се, че е невъзможно.

Брутен Трана изгледа продължително стоящия пред него ледериец. Не каза нищо.

Погледът на канцлера разсеяно пробяга встрани. Очевидно бе готов веднага да прогони воина едур. След това, осъзнал навярно, че това може да се окаже неблагоразумно, той се покашля и заговори със съчувствен тон:

— Императорът настоява на тези петиции, както знаете, и те поглъщат всеки негов миг, докато е буден. Те са, да ме прощавате, неговата страст. — Веждите му леко се вдигнаха. — Как може един верен поданик да оспорва обичта на императора към справедливост? Гражданите го обожават. Виждат в него доблестния владетел, какъвто е в действителност. Този преход отне известно време, признавам, и изискваше огромно усилие от наша страна.

— Искам да говоря с императора — заяви Брутен с тон, не отстъпващ на настойчивостта, с която бе произнесъл същите думи преди малко.

Трайбан Гнол въздъхна.

— Вероятно желаете да поднесете лично своя доклад, засягащ Инвигилатор Карос Инвиктад и неговите Патриотисти. Уверявам ви, ще предам въпросните донесения. — Изгледа намръщено едура, кимна и рече: — Добре. Лично ще предам желанията ви на Негово величество, Брутен Трана.

— Ако се налага, включете ме в списъка на молителите.

— Това няма да е необходимо.

Тайст Едур изгледа мълчаливо за няколко мига канцлера, после се обърна и излезе от кабинета. В по-голямото помещение отвън чакаше тълпа ледерии. Десетки лица се извърнаха, за да проследят Брутен, докато минаваше покрай тях към изхода — изнервени лица, мъчещи се да надвият страха, — докато други гледаха едура с очи, не издаващи нищо: агентите на канцлера, онези, които, подозираше Брутен, всяка сутрин излизаха да се смесят с ежедневните молители и да им укажат какво да говорят пред своя император.

Без да обръща внимание на отдръпващите се, за да го пропуснат ледерии, той излезе в коридора и продължи през лабиринта от зали и проходи, съставящи двореца. Видя малко други Тайст Едур, плюс един маг от К’риснан на Ханан Мосаг — крачеше бавно и изгърбен, едното му рамо се триеше в стената. Тъмните му очи блеснаха за миг, щом го позна, после си продължи куцукайки по коридора.

Брутен Танал стигна до дворцовото крило най-близо до реката. Въздухът тук беше влажен, а коридорите — почти пусти. Макар щетите от наводнението, възникнало в ранните етапи на строителството, да бяха отстранени с помощта на хитроумна система от подземни пилони, като че ли нищо не можеше да премахне влагата. Във външните стени бяха пробити дупки, за да се създаде течение, но без никакъв резултат, освен че сумракът се изпълваше с миризмата на речна тиня и гнило.

Брутен мина през една такава дупка и излезе на павирана с камъни пътека, с нападали гниещи дървета вляво и основите на малка постройка отдясно. Запуснатост витаеше в затаения въздух като полен. Брутен се заизкачва по неравната пътека и сетне спря в края на разчистено пространство, от другата страна на което се издигаше древната кула на Азата, с по-малките пристройки на Джагът от двете страни. Виждаха се и следи от гробове, разхвърляни хаотично. Полузаровени урни, със запечатани с восък гърла, от които стърчаха оръжия. Мечове, счупени копия, боздугани — трофеи на поражение, осакатена гора от желязо.