Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Разбира се. Нашите извинения. Имперска конкубинка… — Лъщящото му лице се изкриви в полуусмивка. — Твоят крал трябваше да вземе и теб със себе си. Но той беше самолюбив, а може и любовта му към теб да е била толкова дълбока, че да не е могъл да понесе да те призове в смъртта.

Тя не отвърна нищо. Всъщност нямаше какво да отвърне.

— А, виждам съмнението в очите ти. Имаш съчувствието ми, Конкубинке. Знай, че няма да те използвам жестоко. — После замълча, загледан как Ханан Мосаг пълзи заднешком към прага на парадния вход на тронната зала. Още неколцина Тайст Едур се бяха появили, присвити и разтреперани, смаяни от това, на което бяха станали свидетели. Ханан Мосаг им изсъска и двама влязоха и изнесоха Джанал и нейния син, Квилас. Звукът, който отекна в залата, докато ги влачеха по пода, бе по-ужасен от всичко, което щеше да чуе Нисал в този зловещ ден.

— Между другото — продължи императорът, — титлата и свързаните с нея привилегии… остават, стига да го пожелаеш.

Тя примига, усетила, че стои на ръба на пропаст.

— Давате ми свобода на избор, императоре?

Кимване. Замъглените плувнали в червени кръгове очи останаха приковани към входа.

— Удинаас — прошепна той. — Предател. Ти… ти нямаше свободата да избираш. Роб — мой роб. Не трябваше изобщо да се доверя на тъмнината, изобщо… — Потръпна отново и очите му внезапно блеснаха. — Той иде.

Представа си нямаше за кого говори. Но обречеността в гласа му я изплаши още повече. Какво още можеше да дойде в този ужасен ден?

Гласове отвън. Един прозвуча горчиво, след това — примирено.

И в тронната зала пристъпи воин Тайст Едур. Братът на Рулад. Един от братята. Онзи, който бе оставил Рулад да лежи на плочките. Млад, красив, така, както можеха да бъдат красиви Едур — странни и съвършени същевременно.

— Трул — изхриптя императорът. — Къде е той? Къде е Феар?

— Той… тръгна си.

— Тръгна си? Остави ни?

— Да, Рулад. С това „ни“ всички ли имаш предвид, или само себе си?

По изкривеното, покрито със златни монети лице на Рулад пробягаха блясъци, един след друг.

— Ти също си тръгна, братко. Остави ме да ми изтича кръвта. Мислиш ли, че си по-различен от Удинаас? По-малко предател от моя ледерийски роб?

— Рулад, ако беше предишният ми брат…

— Онзи, на когото се присмиваше?

— Ако ти се е струвало, че ти се присмивам, извинявам се.

— А, вече разбираш какво правеше, нали?

Трул Сенгар пристъпи напред.

— От меча е, Рулад. Той е прокълнат. Моля те, хвърли го. Унищожи го. Вече спечели трона, не ти трябва повече…

— Грешиш. — Рулад се озъби, обзет сякаш от самоомраза. — Без него аз съм само Рулад, най-малкият син на Томад. Без меча, братко, аз съм нищо.

Трул въздъхна.

— Ти ни поведе към завоевание. Аз ще стоя до теб. Също и Бинадас, и нашият баща. Ти спечели този трон, Рулад — няма защо да се боиш от Ханан Мосаг…

— От този жалък червей? Мислиш, че ме е страх от него? — Острието на меча изстърга по плочките и Рулад насочи върха към гърдите на Трул. — Аз съм Императорът !

— Не си — отвърна Трул. — Твоят меч е Императорът — твоят меч и силата зад него.

— Лъжец! — изкрещя Рулад.

Трул потръпна, но се овладя и каза:

— Докажи го.

Императорът го гледаше втренчено.

— Строши меча… Сестрата да ни благослови, просто го хвърли. Само това, Рулад. Само това. Хвърли го!

— Не! Зная какво искаш, братко! Ти ще го вземеш — виждам, че си напрегнат, готов си да скочиш и да го грабнеш — виждам истината! — Оръжието трепереше между двамата, жадно сякаш за кръв, все едно чия.

Трул поклати глава.

— Този меч трябва да бъде строшен, Рулад.

— Не! — изсъска императорът. — Махни се! Твърде близо си… измяна има в очите ти… ти ме остави! Остави ме да ми изтече кръвта! — Гласът му се извиси: — Къде са моите воини? Веднага тук! Вашият император ви заповядва!

Неколцина воини дотърчаха с извадени оръжия.

— Трул — прошепна Рулад. — Виждам, че нямаш меч. Твой ред е да пуснеш своето любимо оръжие, своето копие. И ножовете си. Какво? Боиш се, че ще те убия ли? Покажи ми доверието, за което претендираш към себе си. Дай ми пример със своята доблест, братко .

В този момент тя не го знаеше. Все още не разбираше достатъчно нравите на Едур, но видя нещо на лицето на Трул, някакво отстъпление, но отстъпление много по-сложно и по-отчаяно от простото му обезоръжаване пред неговия роден брат. Нива на примирение, напластени едно върху друго, натежаващото на плещите му невъобразимо бреме — и споделеното между двамата братя осъзнаване какво означава тази капитулация. Не разбра в онзи момент какво щеше да означава отговорът на Трул, отговор, даден не от негово име, не заради него самия, а за Феар. За Феар Сенгар, повече от всеки друг. Не разбра тогава величината на саможертвата му, когато смъкна копието от гърба си и го пусна да издрънчи върху плочките; когато разкопча колана с ножовете и го захвърли настрана.