Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

Друга една подробност трябва да отбележа, преди да опиша по-подробно размера на споменатите понесени от нас щети. Раните, видими по тялото на чудовището, бяха прелюбопитни. Удължени, извити посичания може би от някакъв вид пипало, но пипало, по което е имало остри зъби, докато други рани бяха по-къси, но по-дълбоки по характер, нанасяни неизменно в области жизненоважни за движението или други подобни осакатявания по крайниците, разкъсвания на сухожилия и прочие…

Не беше мъж в леглото. О, частите му действаха съвсем добре, но във всяко друго отношение той беше дете, този Император на хилядата смърти. Но най-лошото от всичко, реши Нисал, бе това, което ставаше после, щом потънеше в онзи полусън, полу- нещо друго, крайниците му се тресяха в спазми, безчет думи излизаха с хлипане от гърлото му в молебствена литания, накъсани от отчаяни хрипове, които раздираха уханния въздух в стаята. А после, щом се измъкнеше от леглото, наметнеше робата си и застанеше до изрисувания на стената прозорец, тя го гледаше как пълзи по пода, как лази като осакатен от някаква рана в гръбнака, как влачи меча през стаята до другия ъгъл, където изкарваше остатъка от нощта, свит на кълбо и затворен в някакъв вечен кошмар.

Хиляда смърти, преживявани нощ след нощ. Хиляда.

Преувеличение, разбира се. Няколкостотин, най-много.

Терзанията на император Рулад не бяха плод на трескаво въображение, нито бяха породени от рояк страхове. Онова, което го обсебваше, бяха истините за миналото му. Тя можеше да различи някои от бълнуванията му, особено онова, което господстваше в кошмарите му, защото бе присъствала там. В тронната зала, свидетелка на не-смъртта на Рулад, разплакана там, на пода, целия хлъзгав от пролятата му кръв, с труп на трона и убиеца на самия Рулад, издъхващ от отрова.

Жалкият пълзеж на Ханан Мосаг към трона беше спрян от демона, дошъл да прибере тялото на Брис Бедикт, и от онова почти равнодушно забиване с меча, което уби Рулад, преди привидението да си отиде.

Викът при пробуждането на императора бе превърнал сърцето й в замръзнала буца, вик толкова жестоко отчаян, че тя усети огъня му в гърлото си.

Но онова, което последва, дебнеше Рулад с хиляда кървави меча.

Да умреш, само за да се завърнеш, означаваше никога да не се избавиш. Никога… от нищо .

Щом раните се затвориха, той се надигна на четири крака. Стискаше проклетия меч, оръжието, което никога нямаше да го остави. Разплакан, задъхан, запълзя към трона и рухна на пода.

А Нисал пристъпи от ъгъла, в който се бе скрила. Умът й бе изтръпнал — от убийството на нейния крал — любовника й — и на евнуха Нифадас, от ужасите, дошли един след друг в тази ужасяваща тронна зала, тежки като надгробни камъни в мека пръст. Трайбан Гнол, вечният прагматик, коленичи пред новия император, за да се врече във вярна служба с лекотата на змиорка, хлъзгаща се под камък. Първият консорт Турудал Бризад също бе видял всичко, но вече го нямаше. А Рулад, с лъсналите от кръв монети по лицето и тялото, се извърна на стъпалата и се озъби на Ханан Мосаг. И изхърка:

— Не е твой!

— Рулад…

— Императоре! А ти, Ханан Мосаг, си мой Цеда . Никакъв крал-магьосник не си вече. Да. Ти си мой Цеда.

— Жена ти…

— Е мъртва. Да. — Рулад излази на подиума, изправи се и се взря в мъртвия крал на Ледер Езгара Дисканар. След това се пресегна, сграбчи предницата на кралската златовезана туника и блъсна трупа настрани — главата изпращя глухо в плочките на пода. Трепет сякаш разтърси Рулад. После той седна на трона и вдигна глава, очите му отново се спряха върху Ханан Мосаг. — Цеда, тук, в нашата зала, винаги ще пълзиш до нас по корем, както сега.

От сенките в другия край на тронната зала се чу задавено хлипане.

Рулад се сепна, после рече:

— Сега ще ни напуснеш, Цеда. И отведи със себе си вещицата и нейния син.

— Ваше величество! Моля ви, трябва да разберете…

— Марш оттук!

Крясъкът прониза Нисал и тя се поколеба, надви желанието да побегне, да се махне. От двора, от града, от всичко.

Но императорът рязко изпъна ръка и без да се обръща към нея, изръмжа:

— Не и ти, курво. Ти оставаш.

„Курво.“

— Титлата е неподходяща — отвърна тя и се вцепени от страх, изумена от собствената си дързост.

Очите му се приковаха в нея. После, съвсем неочаквано, той махна пренебрежително с ръка и проговори, обзет сякаш от внезапна умора: