Стивън Ериксън - Ловци на кости

Но Дежим Небрал се беше спасил. Силата му растеше, докато се хранеше, нощ след нощ, сред руините на Първата империя. Винаги скрит, дори за малцината соултейкън и д’айвърс, преживели Голямото клане, защото дори те нямаше да понесат съществуването на Дежим. Хранеше се и с някои от тях също тъй, защото беше по-умен от тях и по-бърз, а и Дерагот не се бяха натъкнали на дирите му…

Черните хрътки си бяха имали господар по онова време, умен господар, вещ в залагането на примки от чародейство, и реши ли, милост нямаше да прояви.

Само една грешка — и край със свободата на Дежим. Окови след окови, отнемане на съзнание и свяст, а с тях — и всякакъв усет, че някога е било… иначе.

Но ето, че сега… отново беше буден .

Вторият Безименен, жена, заговори:

— На запад и юг от Рараку се простира равнина, огромна и равна на левги и левги, във всички посоки. Щом пясъците се отвеят, се оголват чирепи от милион счупени грънци и да прекосиш бос равнината е да оставиш диря от кръв. Сред тази сцена блясват ярко истини. По пътя от невежото дивачество… някои съсъди трябва да се строшат. А за госта трябва да се заплати данък в кръв. С мощта на Лабиринта на Телас, възвестявам ритуала на освобождение.

В гробната могила Дежим Небрал започна да осъзнава тялото си. Осакатена плът, болящи кости, остър чакъл, местещи се пясъци, неимоверната тежест, която го бе затиснала. Агония.

— Тъй както формулирахме тази дилема — заговори третият жрец, — тъй трябва и да предизвикаме решението й. Хаос терзае този свят и всеки свят отвъд този. В моретата на реалността може да се открият множество пластове, едно битие протича над друго. Хаосът заплашва с бури, приливи и коварни течения, отпраща всичко към гибелен въртоп. Избрали сме едно течение, ужасна, неокована сила — избрана, за да го насочи, да оформи курса му, невидим и безпрепятствен. Решени сме да тласнем една сила срещу друга — и тъй да постигнем взаимно унищожение. Съзнаваме ужасната си отговорност в това, ала все пак единствената надежда за успех е у самите нас, в това, което вършим тук на този ден. В името на Лабиринта на Денъл, възвестявам ритуала на освобождение.

Болката се изцеди от тялото на Дежим. Все така заклещен и неспособен да помръдне, д’айвърсът Т’ролбарал усети, че плътта му се изцерява.

Четвъртият Безименен рече:

— Длъжни сме да признаем скръбта си заради предстоящата кончина на един доблестен слуга. Тази скръб, уви, трябва да е краткотрайна и заради това — несравнима с величието на обречената жертва. Това, разбира се, не е единствената скръб, наложена над нас. За другата вярвам, че всички ние вече сме в мир, иначе нямаше да сме тук. В името на Лабиринта на Д’рисс, възвестявам ритуала на освобождение.

Седемте души на Дежим Небрал се откроиха една от друга. Д’айвърс, ала и нещо много повече, не седем, които са едно — макар да можеше да се каже, че е вярно — а седем отделни в единичността си, независими и все пак — слети в едно.

— Все още не разбираме всеки аспект на този избран от нас път — заговори петият, жрица, — а в търсенето на това разбиране липсващите ни събратя трябва да са неумолими. Сенкотрон не може — не бива — да бъде подценяван. Той притежава твърде голямо познание. За Азат. Навярно и за нас. Той все още не е наш враг, но това само по себе си не го прави и наш съюзник. Той… смущава. Бих предпочела да можехме да отречем съществуването му още при най-първа възможност, макар да съзнавам, че този мой възглед е в малцинство в нашия култ. И все пак кой друг осъзнава повече от мен Селението на Сянка и новия му властелин? В името на Лабиринта на Мийнас, възвестявам ритуала на освобождение.

И стана тъй, че Дежим проумя силата на своите сенки, седемте заплодени измамници, затаилите се в засада негови ловци, в така нужния лов, който го хранеше, който му носеше така безмерно удоволствие, извън пълния корем и прясната топла кръв в жилите му. Ловът доставяше усет за… господство, а господството беше прелест.

Гласът на шестата Безименна зазвуча някак странно, като от друг свят:

— Всичко, що се разгръща в тленното селение, придава форма на твърдта, по която стъпват боговете. Така те никога не са уверени в своите стъпки. Нам се пада да очертаем дирите, да вкопаем дълбоките гибелни ями, клопките и капаните, които трябва да бъдат оформени от Безименните, защото ние сме ръцете на Азат, ние сме ваятелите на волята на Азат. Нам се пада задачата да задържим всичко на място, да изцерим онова, що е увредено, да поведем враговете ни към унищожение или вечен затвор. Не ще се провалим. Призовавам мощта на Разбития Лабиринт, Куралд Емурлан, и възвестявам ритуала на освобождение.