Стивън Ериксън - Ловци на кости

— С кораб? По това време на годината?

— Бързахме, колкото можехме. Сержант, смятам, че трябва да влезем във Великия храм.

— Защо просто не почукате?

— Опитах — отвърна Банашар. — Никой не дойде да отвори.

Хелиан се поколеба. „Влизане с взлом във Великия храм? Юмрукът ще ми изпържи циците на тиган заради това.“

— На стъпалата има мъртви паяци — обади се Урб.

Обърнаха се.

— Гуглата да ги вземе — измърмори Хелиан. — Много са. — И вече обзета от любопитство, се приближи. Банашар я последва, а след миг — и отделението.

— Изглеждат… — Тя поклати глава.

— Разложени — довърши Банашар. — Гният. Сержант, вратите, моля.

Тя пак се поколеба. Изведнъж й хрумна нещо и тя го изгледа намръщено.

— Казахте, че сте бързали да стигнете тук. Защо? Поклонник на Д’рек ли сте? Не приличате на такъв. Какво ви доведе тук, Банашар?

— Предчувствие, сержант. Бях… преди много години… жрец на Д’рек, в храма Якатан на остров Малаз.

— Предчувствие ви е довело чак тук, в Картуул? За глупачка ли ме взимате?

В очите му припламна гняв.

— Явно сте прекалено пияна, за да подушите това, което мога да надуша аз. — Изгледа накриво стражите. — И вие ли нищо не надушвате като сержанта ви, или съм сам по този въпрос?

Урб се мръщеше. После каза:

— Сержант, трябва да избием вратите, поне според мен.

— Направете го тогава, проклет да си!

Отдръпна се и загледа, докато стражите блъскаха по вратите. Шумът привлече цяла тълпа и Хелиан видя бавно пристъпващата отпред висока, облечена в роба жена, явно жрица от някой от храмовете. „Ох, и сега какво?“

Но очите на жената оставаха приковани в Банашар, който на свой ред бе забелязал приближаването й и я гледаше втренчено, с безизразно лице.

— Какво правите тук? — попита строго жената.

— Нищо ли не усетихте, Върховна жрице? Самодоволството тук, изглежда, е бързо разпространяваща се болест.

Погледът на жената се отмести към стражите, които блъскаха вратите.

— Какво е станало?

Дясното крило се пръсна и падна.

Хелиан махна с ръка на Урб да влезе и го последва, Банашар тръгна след нея.

Вонята беше убийствена. В сумрака се виждаше разплискана по стените кръв, късове месо, пръснати по лъскавите плочи на пода, и локви жълта слуз, кръв и фекалии, както и дрипи и кичури коса.

Урб — беше направил само две крачки навътре — спря и заби очи в онова, върху което беше стъпил. Хелиан се провря покрай него, ръката й сама посегна за манерката, окачена на колана й. Ръката на Банашар я задържа.

— Не тук, вътре.

Тя го отблъсна грубо.

— О, я върви при Гуглата — изръмжа, дръпна манерката и отви запушалката. Удари три бързи глътки. — Ефрейтор, иди намери командир Чарл. Ще ни трябва взвод да блокираме района. Да съобщят на Юмрука. И няколко мага да дойдат бързо тук.

— Сержант — намеси се Банашар, — това е проблем за жреците.

— Не ставай идиот. — Махна на останалите стражи. — Претърсете. Вижте дали има оцелели…

— Няма — заяви Банашар. — Върховната жрица на Кралицата на сънищата вече напусна, сержант. Съответно всички храмове скоро ще бъдат уведомени. Ще започнат разследвания.

— Какви разследвания? — попита навъсено Хелиан.

— Жречески — отвърна й мъжът и се намръщи.

— А ти?

— Аз видях достатъчно.

— Да не си и помислил да ходиш някъде, Банашар — рече тя, докато оглеждаше касапницата около тях. — Първата нощ на Ясния сезон във Великия храм обикновено включва оргия. Изглежда, е излязла от контрол. — Още две бързи глътки от манерката и блаженото вцепеняване я обзе. — Има много въпроси, на които трябва да отговориш…

Гласът на Урб я прекъсна:

— Той си отиде, сержант.

Хелиан бързо се обърна.

— Проклятие! Не го ли държа под око тоя кучи син, Урб?

Едрият мъж разпери ръце.

— Приказвахте с него, сержант. Държах под око тълпата. Не мина покрай мен, това е сигурно.

— Пусни описанието му. Искам да го намерите.

Урб се намръщи.

— Ъъъ, не мога да си спомня как изглеждаше.

— Проклет да си, и аз не мога. — Хелиан пристъпи към мястото, където допреди малко стоеше Банашар. Примижа и огледа стъпките му по засъхналите локви кръв. Не водеха наникъде.

Чародейство. Мразеше чародейството.

— Знаеш ли какво чувам точно в този момент, Урб?

— Не.

— Чувам Юмрука. Подсвирква си. Знаеш ли защо си подсвирква?

— Не. Виж, сержант…

— Понеже чува как съска тиганът, Урб. Онова хубавичко сладко съскане, което го прави толкова щастлив.

— Сержант…