Стивън Ериксън - Ловци на кости

— Къде ще ни прати според теб? В Корел? Там вече е гадно колкото си щеш. Може би в Дженабакъз, макар че там се е поукротило донякъде. Седемте града може би. — Пресуши последните глътки бисерно бренди в манерката. — Едно е сигурно: няма да е зле хубаво да си наточим мечовете, Урб.

По улицата отекна тропот на тежки ботуши. Половин дузина отделения, най-малко.

— Не качвай много паяци на корабите, нали, Урб? — Помъчи се да надвие замаята и изгледа окаяната физиономия, изписала се на лицето му. — Точно така е, нали? Кажи ми, че съм права, проклет да си!

Някъде преди стотина години мълния беше поразила огромното дърво гулдинда, белият огън се беше врязал като копие в сърцевината на дървото и беше пръснал древния ствол. Черните следи от овъглено отдавна бяха избелели от пустинното слънце, бълващо несекващата си изгаряща светлина над проядената от червеи дървесина. Парчета кора се бяха олющили и лежаха струпани на купища над оголените коренища, увили като гигантска паяжина билото на хълма.

Могилата, някога кръгла, а сега — порутена, властваше над цялата котловина. Издигаше се самотна, съвсем преднамерено извисен остров сред безразборния, объркващ окото пейзаж. Под струпаните каменни грамади, песъчливата пръст и плъзналите мъртви коренища покривният зид, предпазвал някога оградената с плочи погребална камера, се беше пропукал, сринал се беше, за да погълне пространството долу, и бе затиснал с неимоверната си тежест погребаното вътре тяло.

Тръпнещи стъпки, спускали се до това тяло, бяха съвсем рядко събитие — навярно не повече от пет-шест пъти през неизброимите хилядолетия — от които дълговечно дремещата душа се беше раздвижвала в смътна пробуда, сетне — в напрегната будност заради усещането за не един чифт ходила, а за дузини, изкачващи се по стръмния склон и трупащи се около поразеното дърво.

Кълбото магически прегради, загърнали съществото, беше заплетено и усукано, ала все още устояваше в многократно наслоената си мощ. Онзи, който го бе затворил, бе проявил усърдие, сътворил беше ритуали на непоколебима устойчивост, прошарени с кръв и подхранени с хаос. Предназначени бяха да устоят вечно.

Подобни намерения представляваха заблуда, изразила се в погрешното убеждение, че все някой ден смъртните няма да са подвластни повече на злоба или отчаяние. Че бъдещето ще е по-безопасно място от жестокото настояще и че всичко, било някога минало, не ще се повтори. Дванадесетте длъгнести фигури в загърнати с гугли глави и лица, скрити зад сиви була, добре разбираха рисковете, съпровождащи необмислени действия. Но също тъй разбираха и отчаянието.

Всички те бяха обречени да говорят на това събиране, в последователност, предопределена от разположението на различни звезди, планети и съзвездия, невидими зад синьото небе, ала все пак със знайно местоположение. След като заеха местата си, се проточи дълъг миг безмълвие, а после първият от Безименните заговори:

— Отново сме изправени пред необходимост. Налице са отдавна предречени признаци, че всички наши борби са били за нищо. В името на Лабиринта на Мокра, възвестявам ритуала на освобождение.

При тези думи затвореното в могилата съществото внезапно се сепна и в пробудената си свяст мигом възвърна идентичността си. Името му беше Дежим Небрал. Роден в навечерието на гибелта на Първата империя, когато улиците на града отвън горяха и писъци възвестяваха безпощадна касапница. Защото Т’лан Имасс бяха дошли.

Дежим Небрал, роден в най-пълно съзнание, дете със седем души, изпълзяло оцапано с кръв и треперещо от изстиващия труп на майка си. Не дете. Изчадие.

Т’ролбарал бяха демонични творения на самия Дессимбелакис, далеч преди Черните хрътки да придобият форма в ума на императора. Т’ролбарал, жалка грешка в преценката, бяха заличени, премахнати по заповед на самия император. Кръвопийци, хранещи се с човешка плът, ала при все това притежаващи дълбини на ума, които дори самият Дессимбелакис не бе могъл да си въобрази. И тъй, седем Т’ролбарал бяха успели временно да надлъжат и да се спасят от ловците си, достатъчно, за да могат да вложат нещо от душите си у една смъртна жена, овдовяла през Треллските войни и без семейство, жена, която никой нямаше да забележи, чийто ум можеше да бъде прекършен, чието тяло можеше да бъде превърнато в захранващ съсъд, М’ена Махъби за седемликото дете д’айвърс Т’ролбарал, растящо бързо в утробата й.

Дете, родено в нощ на ужаси. Ако бяха открили Дежим, Т’лан Имасс щяха да действат без колебание: да извлекат от него седемте демонски души, да ги оковат във вечно страдание, да изцеждат силата им, бавно и на капки, за да захранва хвърлячите на кости на Т’лан в несекващите им войни срещу Джагът.