Стивън Ериксън - Ловци на кости

Благодатни пътеки имаше през света, пътеки накъсани, и Дежим ги беше използвал добре. Щеше да го стори отново. Скоро.

— Баргаст, Трелл, Тартено Тоблакай — заговори седмият жрец и мъжкият му глас прокънтя, — това са оцелелите нишки от кръвта на Имасс, каквито и да са претенциите им за чистота. Измислици са тези уверения, ала измислиците имат цел. Те налагат различие, те пренасочват изминатия път и пътя идещ. Те чертаят гербовете на знамената във всяка война и с това оправдават кланетата. Целта им, следователно, е да наложат удобни лъжи. В името на Лабиринта на Телланн, възвестявам ритуала на освобождение.

Огън в сърцето, внезапен тътен на пробудил се живот. Студената плът се затопли.

— Замръзнали светове се таят в мрака — изхриптяха словата на осмия Безименен — и с това пазят тайната на смъртта. Тайната е изключителна. Смъртта пристига като познание. Признание, разбиране, приемане. Това и нищо повече, и нищо по-малко. Ще дойде време, навярно не след много дълго, когато смъртта ще открие собствения си лик в множество отражения и нещо ново ще се роди. В името на Лабиринта на Гуглата, възвестявам ритуала на освобождение.

Смъртта. Беше му отнета от господаря на Черните хрътки. Беше нещо, за което трябваше да копнее, навярно. Но още не.

Деветият жрец започна с тих весел смях и после рече:

— Където всичко е започнало, там ще се върне накрая. В името на Лабиринта на Куралд Галайн, възвестявам ритуала на освобождение.

— А в името на мощта на Рашан — изсъска нетърпеливо десетият Безименен — възвестявам ритуала на освобождение!

Деветият жрец се изсмя отново.

— Звездите се въртят в кръг — заговори единадесетият Безименен, — а с това и напрежението се усилва. Има справедливост във всичко, което вършим. В името на Лабиринта на Тирлан, възвестявам ритуала на освобождение.

Зачакаха. Да заговори дванадесетият Безименен. Ала тя не каза нищо, само изпъна тънката си ръждивочервена люспеста ръка, която бе всичко друго, но не и човешка.

И Дежим Небрал усети присъствие. Разсъдък, хладен и жесток, просмука се властно надолу, и д’айвърс изведнъж изпита страх.

Можеш ли да ме чуеш, Т’ролбарал?

Да.

Готови сме да ти дадем свобода, ала ще трябва да ни платиш за това освобождение. Откажеш ли да ни платиш, отново ще те пратим в безумно забвение.

Страхът премина в ужас.

Каква е отплатата, която искате от мен?

Приемаш ли?

Да.

И тогава тя му обясни какво се иска от него. Изглеждаше простичко. Дребна задачка, лесно постижима. Дежим Небрал беше освободен. Нямаше да отнеме дълго, жертвите бяха близо, в края на краищата, а щом веднъж го свършеше, щеше да е свободен от всякакви задължения и можеше да прави каквото му е угодно.

Дванадесетата и последна Безименна, известна някога като Сестра Спайт (Злоба), отпусна разперената си длан. Знаеше, че от дванадесетимата събрани тук единствено тя ще преживее появата на този безмилостен демон. Защото Дежим Небрал щеше да е гладен. Жалко, жалко и за потреса и отчаянието на съмишлениците й, щом видеха нейното бягство — в краткия миг, преди Т’ролбарал да ги нападне. Имаше си основания, разбира се. Първото и най-главното сред тях бе простичкото желание да остане сред живите поне още малко. Колкото до другите й основания — бяха си нейни и само нейни.

Изрече:

— В името на Лабиринта на Старвалд Демелайн, възвестявам ритуала на освобождение.

А от думите й се спусна, през коренищата на мъртвото дърво, през камък и пясък, като поглъщаше преграда след преграда, сила на ентропия, знайна за света с името „отатарал“.

И Дежим Небрал се надигна в света на живите.

Единадесет Безименни заредиха последните си молитви. Повечето от тях така и не ги довършиха.

Някъде по-далече, седнал кръстато до малък огън, един татуиран воин килна глава към отекналите далечни писъци. Извърна очи на юг и видя дракон, издигащ се тежко от хълмовете на хоризонта — пъстрите люспи блеснаха под гаснещата слънчева светлина. Воинът го погледа как се извисява все по-уверено нагоре и се намръщи.

— Кучка — измърмори. — Трябваше да се сетя.

Писъците в далечината вече заглъхваха. Издължилите се сенки сред скалните издатини около малкия му бивак изведнъж станаха неприятни, гъсти и зацапани.

Таралак Вийд, воин грал и последният оцелял от кръвната линия на Ерот, сбра храчка в устата си и я изплю върху дланта на лявата си ръка. Разтри ръце да я размаже равномерно, а после приглади прибраната си назад черна коса с отработен жест, който стъписа за миг пълзящото из нея гъмжило насекоми.