Стивън Ериксън: Ловци на кости

Тя поведе отделението си по широкото платно и за хиляден път си отбеляза колко запуснати са повечето храмове. Паяците паралт си падаха по пищната архитектура, куполи и по-малки кули, а жреците май губеха битката. Купища хитин пращяха и пукаха под стъпалата им, докато крачеха.

Преди години току-що изтеклата първа нощ на Истрал’феннидан щеше да се отбележи с буйно празненство по целия остров, изпълнено с жертвоприношения, които да умилостивят богинята покровителка на Картуул, Д’рек, Червея на Есента, и архижрецът на Великия храм, Демидрекът, щеше да поведе процесия през града, по килим от плодородната смет, босите му нозе щяха да заорат през гниещия, гъмжащ от личинки и червеи боклук. Деца щяха да гонят куци псета по кривите задни улички, а щом ги сгащеха — да ги пребиват до смърт с камъни и да крещят името на богинята. На осъдени на смърт престъпници щяха публично да одират кожите, да прекършват дългите им кости, а сетне щяха да хвърлят нещастните жертви в ямите, гъмжащи от лешоядни бръмбари и червени огнечърви, които щяха да ги оглозгат до кокал през следващите четири-пет дни.

Всичко това беше преди Малазанското завоевание, разбира се. Първата, главна мишена на императора се беше оказал тъкмо култът към Д’рек. Императорът беше неясно, че ядрото на властта в Картуул е Великият храм и че най-могъщите магове на острова са жреците и жриците на Д’рек, над които властваше Демидрекът. Освен това не беше случайно, че в нощта на клането, предшествала морското сражение и последвалото го нашествие, нощ, предвождана от омразните Танцьора и Въслата, Старшата на Нокътя, заклинателите на култа, воглаве с Демидрека, бяха основно прочистени. Защото архижрецът на Великия храм едва наскоро беше спечелил властта чрез вътрешен преврат, а изтиканият съперник бе не някой друг, а Тайсхрен, новият — по онова време — Върховен маг на императора.

Хелиан само беше слушала разкази за онези празненства, тъй като те бяха обявени извън закона веднага щом малазанските окупатори метнаха имперската мантия над острова, но твърде често й бяха разказвали за отдавнашното бляскаво време, когато остров Картуул бил на върха на цивилизацията.

Сегашното окаяно състояние бе по вина на малазанците, за това всички бяха съгласни. Есента бе дошла с цялата си сила над острова и навъсените му обитатели. Не само култът към Д’рек беше съкрушен, в края на краищата. Робството беше премахнато, ямите за екзекуции бяха разчистени и запечатани окончателно. Имаше дори сграда, приютила пасмина подведени алтруисти, които осиновяваха сакати улични псета.

Подминаха най-скромния храм на Кралицата на сънищата и клечащия срещу него, най-омразен Храм на Сенките. Някога на Картуул бяха разрешени само седем религии, шест от които — подчинени на Д’рек — оттук и името на квартала. Солиел, Полиел, Беру, Бърн, Гуглата и Финир. След завоеванието бяха дошли още — двата току-що споменати, както и Десембрий, Тогг и Опонн. А Великият храм на Д’рек, все още най-голямата сграда в града, беше в жалко състояние на разруха.

Мъжът, застанал пред широките стъпала на входа, бе в облеклото на малазански моряк — избеляла непромокаема кожа и протрита дрипава риза от тънък лен. Черната му коса беше прибрана на опашка без накити. Щом се обърна, сержантът видя лице на средна възраст, с гладки меки черти, макар че имаше нещо особено в очите му, гледаха някак трескаво.

Хелиан си пое дълбоко дъх, за да прочисти замаяните си мисли, после вдигна късчето пергамент.

— Това е ваше, предполагам?

Мъжът кимна и каза:

— Вие сте командирът на стражата в този квартал, така ли?

Тя се усмихна.

— Сержант Хелиан. Капитанът умря миналата година от гноясала пета. Още му чакаме заместник.

Мъжът вдигна иронично вежди.

— И не са ви повишили, сержант? Да не би трезвостта да е решаващо качество за един капитан?

— В бележката ви се казва, че във Великия храм става нещо неприятно — каза Хелиан, като пренебрегна грубостта му и се обърна да огледа масивната сграда. Двукрилата врата беше затворена и тя се намръщи. Точно в този ден това беше безпрецедентно.

— Така мисля, сержант.

— Да не би да сте дошли да отдадете почитта си на Д’рек? — попита Хелиан. Смътно безпокойство си пробиваше път през алкохолната мъгла. — Вратите заключени ли са? Как се казвате и откъде сте?

— Името ми е Банашар, от остров Малаз. Пристигнахме тази сутрин.

Един от стражите зад нея изсумтя, а Хелиан се замисли. После изгледа Банашар малко по-съсредоточено.