Стивън Ериксън: Ловци на кости

След малко усети присъствие зад себе си, но не се обърна. Само тихо промълви:

— Императоре. Много време мина, нали?

Шепотът на Сенкотрон го достигна като смразяваща милувка.

— Винаги ли трябва да е по твоя начин, Тайсхрен? Винаги, всеки път. — Помълча и добави: — Оставил си се да хванат в клетката. Пак. Влудяваш ме.

— Тежка нощ си преживял — отбеляза Върховният маг.

— А, усетил си моите… дейности? Разбира се. Не си значи толкова окован.

— Старая се да гледам в перспектива на тези неща — отвърна Тайсхрен. — Също като теб. — Погледна през рамо смътното тъмно петно до себе си. — Новата ти роля май не те е променила чак толкова много.

— Заговорничеше с Бързия Бен и с Калам — каза Сенкотрон. — Стигна чак до Седемте града, за да го сториш, но какво постигнаха кроежите ти? Императрицата стои на подвижни пясъци, един джисталски жрец гази из коридорите на властта, Нокътят е инфилтриран и избит, а верните ми уикци са нападнати… но кажи ми следното, Тайсхрен, можа ли изобщо да предвидиш отговора на Д’рек на измяната на жреците и жриците?

— Измяна ли?

— Д’рек изби твоите ближни! Във всички храмове!

Върховният маг помълча малко — богът до него ставаше все по-изнервен, — после отвърна:

— Преди година един мой стар приятел тръгна набързо оттук — отплава към Великия храм на Д’рек в град Картуул.

— Знаел си това?

Тайсхрен се усмихна.

— Корабът, който нае, беше мой. Той, уви, не знаеше тази подробност.

— Знаех си! — изсъска Сенкотрон. — Ти изобщо не си оставял култа!

— Червеят на есента е предвестникът на смъртта, а смъртта спохожда всички ни. Всички смъртни тоест. Как може човек да се откаже да приеме това? Какъв смисъл би имало?

— Империята беше моя! Не на Д’рек! Нито твоя!

— Императоре, твоята параноя винаги ме е притеснявала повече от користолюбието ти. Все едно, сега управлява Ласийн… до време. Освен ако… — Той примижа към бога. — Освен ако не замисляш триумфално завръщане?

— За да спася всички от тях самите? Не мисля. Омразата е най-гибелният плевел на този свят… особено когато хора като теб не вършат нищо.

— Всяка градина, която съм прекопал, или е мъртва, или обрасла с бурен, императоре.

— Защо се съгласи да си ашикът в дупката за Бързия Бен, Тайсхрен?

Върховният маг примига изненадано.

— И защо той не те призова, когато го пратих в онзи кошмар?

— Щях наистина да се разочаровам, ако ме беше призовал толкова скоро — отвърна замислено Тайсхрен. — Както казах преди малко, гледам на нещата в този свят дългосрочно.

— Защо Д’рек не те уби?

— Опита се.

— Какво?

— Разубедих я.

— Бездната да ме вземе дано, колко те мразя!

— Дори боговете трябва да се учат да сдържат гнева си — отвърна Тайсхрен. — Иначе дават лош пример.

— Това ли каза на Д’рек?

— Казвам го на теб, Сенкотрон.

— Сдържам се аз! Съвършено спокоен съм — кипя от гняв и омраза, забележи, но съм спокоен!

Помълчаха дълго, после богът отрони:

— Горките ми уикци…

— Не са толкова уязвими, колкото се боиш, императоре. Ще си имат Нил и Недер. Ще си имат Темъл, а щом Темъл остарее, след десетилетия, ще има млад воин, когото да учи, и той ще се казва Колтейн. — Стисна ръце зад гърба си и се загледа намръщено в загърнатия в пушеци град, в сивотата на идващото утро. — Ако толкова държиш да се боиш, бой се за своето дете.

— Не се боя от нищо…

— Лъжец. Чу как Темпър излезе от кръчмата на Кууп — и побягна.

— Целесъобразност!

— Безспорно.

— Тук си в гнездо на пепелянки — ще те оставя в него с радост.

Тайсхрен кимна.

— Императоре. Моля предайте поздравите ми на Котильон.

— Сам му го кажи, ако смееш.

— Не аз откраднах Калам от него. Всъщност той жив ли е?

— Той е в Скръбния дом — достатъчен ли е този отговор за теб?

— Не съвсем.

— Знам! — Сенкотрон се изкиска със злоба и се стопи като мъгла, разнесена от вятъра.

Утрото беше ярко, слънцето грееше. Старши следователят спря пред Имперския двор на град Картуул. Оправи униформата си, та всяка гънка да се изпъне. После плю в дланите си и леко, грижливо приглади назад разрошената си коса — разрошена поне според него. Погледна пак ботушите си да се увери, че са лъснати безупречно, елегантно се изкачи по стъпалата и влезе в масивната сграда.

Небрежно кимване вместо полагащия се поздрав за отговор на стражите, после — по коридора до кабинета на Командващия. Почукване, рязко и уверено, и щом чу глухата подкана да влезе, отвори вратата, закрачи с маршова стъпка и спря пред бюрото, зад което седеше Командващият.