Стивън Ериксън - Ловци на кости

Колб Харат изрева дивашки, бойният вик моментално беше подет от Саур Батрада.

— Трул Сенгар! Предателят е пред нас!

— Мой си!

И Саур и Колб се хвърлиха заедно срещу Трул Сенгар.

След тях останалите едури се развърнаха и връхлетяха срещу бойния строй на децата в броня и двете сили се сблъскаха в какофония от кънтящи оръжия и щитове. Писъци на болка и гняв заотекваха от очуканите каменни стени.

Алрада Ан стоеше замръзнал и гледаше изумен, с пълно неверие.

Трул Сенгар се отбраняваше яростно с копието си, мечовете на Саур и Колб сечаха и забиваха. Притискаха го назад… и Алрада Ан разбра, проумя — Трул се мъчеше да защити тези деца — децата зад себе си…

Крясъци от бойния ред на едурите — двамата Т’лан Имасс настъпваха в контраатака от двете страни и нищо сякаш не можеше да ги спре.

Но той все така стоеше замръзнал… После се хвърли напред с дивашки вик.

Трул Сенгар познаваше двамата воини. Виждаше омразата в очите им, усещаше гнева в тежестта на ударите им, докато се мъчеха да пробият защитата му — не можеше да ги удържи задълго. А паднеше ли, знаеше, че злочестите малки войничета зад него ще се изправят лице в лице срещу тези убийци.

Къде беше Апт? Защо Майнала беше задържала демона — какво повече можеше да ги застраши?

Друг някой викаше този път името му откъм гъстия строй на едурите. Име, изричано не с гняв, а с болка — но Трул нямаше време да погледне натам, нямаше време да се учуди дори — Колб беше посякъл лявата му китка, отворил беше широка рана и кръвта се стичаше по ръката му, процеждаше се в дланта, стиснала копието.

„Няма да издържа дълго. По-добри са отпреди, и двамата…“

После видя как една къса извита мерудска сабя посече навътре зад Колб, порази го във врата, продължи — и главата на Колб Харат отхвърча и падна. Тялото за миг се залюля, после рухна.

Саур Батрада изръмжа проклятие, обърна се рязко, посече и мечът му се впи дълбоко в дясното бедро на новопоявилия се…

И Трул замахна, острието на копието му се впи в челото на Саур точно под ръба на шлема. И с ужас видя как очите на воина изскочиха от кухините като вързани на конци, докато главата се отмяташе назад.

Трул изтръгна оръжието си, а един едур залитна към него и изпъшка:

— Трул! Трул Сенгар!

— Алрада?

Воинът вдигна двете криви саби.

— Бия се на твоя страна, Трул! Изкупление… моля те!

„Изкупление?“

— Не разбирам — но не се съмнявам. Добре си дошъл…

Някакъв звук се усилваше в главата на Трул, връхлиташе го сякаш от всички посоки. Видя как едно от децата вляво затисна ушите си с длани, после друго…

— Трул Сенгар! Това е джагът! Сестрите да ни вземат дано, той идва!

„Кой? Какво?“

„Какъв е този звук?“

Онрак Прекършения видя джага, усети набъбващата сила в съществото, залитащо като пияно напред. И застана на пътя му. „Това ли е водачът им? Джагътска кръв, да. О, как се надига отново старата горчивина и гняв…“

Изведнъж джагът изправи рамене, вдигна меча си, а пронизителният стон изригна с физическа сила, тласна Онрак една стъпка назад и Т’лан Имасс най-сетне видя очите на джага.

Мъртви, безжизнени… а след това изведнъж лумнаха с убийствена ярост.

Високият смугъл воин връхлетя срещу него, оръжието му засвятка с ослепителна бързина.

Онрак го блокира с меча си, замахна високо в рипост, за да отсече главата на джага… но колкото и невероятно да беше, ударът бе посрещнат от другото оръжие със сила, която го разтърси. Една ръка се изстреля напред, докопа безсмъртния воин, надигна го високо от скалния под…

Трясък в стената и се пръснаха ребра. Онрак се хлъзна надолу, присви се да се съвземе и отново се хвърли напред…

Джагът се понесе напред, право към бойния ред на малките войници на Майнала… тънкият пронизителен звук бе оглушителен…

Онрак се стовари с все сила в туловището на полукръвния, твърдата кост с тежината на цяло муле удари гърба на джага като чук.

И Т’лан Имасс бе отхвърлен назад, срути се тежко на пода.

Противникът му също се олюля и Онрак видя оголените му зъби, щом се обърна побеснял и с неимоверна бързина се приближи до немрящия воин — преди да е успял дори да се надигне, — изпъна ръка, пръстите му се впиха в дебелата суха кожа, вкопчиха се около гръдната кост, той надигна Онрак във въздуха и го запокити — отново в стената, този път със сила, която потроши и кости, и камъни.

Онрак се срина на купчина сред късовете откъртена скала и повече не помръдна.

А при движението си Икариум се беше обърнал с лице срещу Тайст Едур и ледериите.