Стивън Ериксън - Ловци на кости

Тъмният празен поглед на Онрак се спря върху нея. След това сбръчканата ръка, която не държеше оръжие, се пресегна и леко я потупа по главата.

— Сега дишаш — каза воинът.

— А ти миришеш на прах и още по-лошо.

Стет подмина позицията на Онрак и след две крачки се качи на една канара и надникна в тъмното отвън.

— Днес видях плъх — каза той. — Пуснах две стрели по него. Едната мина близо. Много близо.

— Слез оттам — каза му Т’лан Имасс и свали ръцете на Айстар от кръста си. — В силует предлагаш мишена.

— Тук вече не идва никой, Онрак — отвърна момчето и се извърна към приближилия се немрящ воин. — Отказали са се — твърде неприятни се оказахме за тях. Майка казва, че трябва да се махнем…

Стрелата го порази в слепоочието, прониза костта и го завъртя, ходилата му се хлъзнаха по канарата, Стет залитна и падна.

Айстар запищя, пронизителен вик, който прокънтя в цепнатината, а Онрак я изтика зад себе си:

— Бягай. Назад, покрай стената. Бягай!

Още стрели изсвистяха в тесния проход, две се забиха в тялото на Онрак и вдигнаха облачета прах. Той ги изтръгна, пусна ги на пода, закрачи напред и надигна меча.

Лицето на Майнала бе състарено, изцедено от дни и нощи на страх и тревога, от безмилостното бреме на чакането, от взирането в осиновените й деца и от това, че не виждаше нищо освен войници, които се бяха научили да убиват, които се бяха научили да виждат как умират другарите им.

И всичко това — за да бранят един празен трон.

Трул Сенгар можеше да разбере жестоката нелепост на тази отбрана. Един призрак беше обсебил Първия трон, същество от сенки, толкова нематериално, че дори немрящите Т’лан Имасс изглеждаха пред него кипящи от живот. Призрак, бог, тънка като мъгла паяжина от страст, жажда за господство и нечестиви кроежи — това беше обсебило престола на властта над всички Т’лан Имасс.

Там, някъде навън, имаше други Т’лан Имасс, които се стремяха да узурпират Първия трон, да вземат силата му и да я дарят на Сакатия бог — на силата, която вече бе оковала Тайст Едур. На Сакатия бог, който беше дал на Рулад меч, пропит от ужасно проклятие. И за това пропаднало същество армията на Едур не беше достатъчна. Армията на ледериите не беше достатъчна. Не, нужни бяха Т’лан Имасс.

„И ние трябва да го спрем този Сакат бог. Тази наша жалка армийка.“

Онрак беше обещал ярост в битката, която неизбежно щеше да дойде, последната битка. Но Трул знаеше, че яростта няма да стигне, нито онова, което изпитваше самият той: отчаяние. Нито голият ужас на Майнала, нито, както вярваше вече, непоклатимата безчувственост на Монок Очъм и на Ибра Голан — това също беше обречено на провал. „Каква сбирщина сме само.“

Откъсна очи от Майнала и погледна Монок Очъм, който стоеше неподвижно пред сводестия вход, водещ в тронната зала. Гадателят на кости не бе помръднал поне три цикъла на спане и будност. Сребристата кожа на раменете му смътно искреше на светлината на фенера. Но сега леко кривна глава.

„Е…“

Писък на дете отекна в прохода и накара Трул Сенгар да скочи. Беше подпрял копието си на стената — сграбчи го и затича нагоре към виковете.

Айстар се появи срещу него, изпънала ръце напред, пребледняла.

— Стет е мъртъв! Убиха го! Убиха го…

И Майнала дотича, притисна детето до гърдите си и се обърна.

— Панек! Събери войниците!

Втората защитна линия, на средата между позицията на Онрак и главното ядро, се държеше от Ибра Голан. Щом Трул Сенгар се приближи, той каза:

— Онрак се сражава. За да ги забави. Този път има много Тайст Едур. И човеци. Сред тях има и шаман, владее хаотична сила. Този път, Трул Сенгар, сериозно са решили да вземат Първия трон.

Шумът от битката вече се чуваше. Онрак, сам срещу родствениците на Трул. „И някакъв проклет магьосник.“

— Повикайте Монок Очъм! Ако магьосникът реши да отприщи вълна от магия, сме свършени.

— Вие — може би…

— Не разбираш, торба кокали такава! Хаотична магия! Трябва да го убием тоя кучи син!

И Трул тръгна напред.

Алрада Ан видя как трима от воините му паднаха под огромния каменен меч на Т’лан Имасс — немрящият не беше отстъпил и крачка от стеснението на прохода. Обърна се към Сатбаро Ангар.

— Трябва да го изтласкаме назад! Няма да се умори — може да държи тази позиция вечно!

Таралак Вийд зад гърба им каза:

— Пуснете срещу него Икариум!

— Джагът е празен — отвърна пренебрежително магьосникът. — Изтегли воините назад, Алрада Ан. И кажи на ледериите да спрат със стрелите си — не искам някоя заблудена стрела да ме удари в гръб.