Стивън Ериксън - Ловци на кости

— Ще живее ли?

Тайст Едур се сепна, вдигна глава.

— Котильон. Ти каза, че ще пратиш помощ. Това ли е той?

Богът кимна.

— Не беше достатъчно.

— Знам.

— Тогава кой щеше да пратиш след него?

— Себе си, Трул Сенгар.

„А.“ Погледна отново изпадналия в несвяст маг.

— Онази Ерес’ал… тя направи каквото никой друг не можа.

— Така изглежда.

— Появата й бе неочаквана, предполагам.

— Съвсем неочаквана, Трул. Все пак жалко, че целебната й сила не се разпростря из цялата зала.

Тайст Едур се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Котильон не отвърна на погледа му.

— Онрак. Ето, че се вдига. Изцелен е, общо взето. Мисля, че го е съжалила…

— А кой ще съжали нас? — попита Трул, извърна глава и изплю кръвта от устата си.

Богът не отвърна.

Тайст Едур седна на пода.

— Съжалявам, Котильон. Не знам дали го заслужи това. Сигурно не.

— Тази нощ бе пълна със събития. — Богът въздъхна. — Такова е сливането. Преди малко те попитах, Бързия Бен ще живее ли?

„Бързия Бен.“ Трул кимна.

— Така мисля. Кръвта спря да тече.

— Призовах Сенкотрон. Изцеление ще има.

Трул Сенгар погледна Панек, който седеше до майка си — „Една от майките му…“

— Сенкотрон по-добре да побърза, преди тези деца отново да са станали сираци.

Откъм входа се чу шумолене и се появи Онрак.

— Трул Сенгар.

Трул кимна и се усмихна отпаднало.

— Онрак. Двамата с теб, изглежда, сме прокълнати жалкото ни съществувание да продължи.

— Радвам се.

Замълчаха, след това Т’лан Имасс отрони:

— Крадеца на живот го няма. Взет е, през портала.

Котильон изсъска безсилно.

— Проклетите Безименни! Така и не се учат, нали?

Трул беше зяпнал Онрак.

— Взет? Защо… Как така взет?

Но отговори богът.

— Икариум — Крадецът на живот — е най-съвършеното им оръжие, Трул Сенгар. Безименните смятат да го хвърлят срещу твоя брат, императора на Ледер.

Трул бавно затвори очи. „О, не…“

— Разбирам. И какво ще стане тогава, Котильон?

— Не знам. Никой не знае. Дори Безименните, макар че в своята наглост никога няма да го признаят.

Жалният писък на Панек привлече погледите им — Сенкотрон се бе появил и тъкмо слагаше ръка на челото на Майнала.

Трул се изплю отново — устата му беше раздрана отвътре, — изсумтя и примижа към Котильон.

— Няма повече да се бия тук. Нито Онрак, нито тези деца… Котильон, моля те…

Богът извърна очи.

— Разбира се, че няма, Трул Сенгар.

И Котильон прекрачи през прага, а погледът на Тайст Едур се спря отново на тялото на Алрада Ан. След това Сенкотрон пристъпи към Бързия Бен, а Трул стана и тръгна към приятеля си. „Алрада Ан. Не те разбирам — никога не съм те разбирал, — но все пак ти благодаря. Благодаря ти…“

Излезе навън, огледа се и видя Котильон, Покровителя на убийците, седнал на една хлъзнала се от стената каменна плоча. Седеше сам, стиснал главата си с ръце.

Дръпна от лулата и усети благословената тръпчивост на дима в дробовете си. Бавно издиша, пристъпи и се опря на парапета до Кътър.

— Изглеждаш някак… отдалечен — промълви, зареяла поглед над безкрайното море.

Той въздъхна и кимна.

— За нея мислиш, нали? Как се казваше?

— Апсалар.

Сцилара се усмихна, по-скоро на себе си, дръпна отново, загледа как димът се завихря на кръгчета от ноздрите й и от присвитите устни, три струи се сляха в една.

— Разкажи ми за нея.

Баратол беше при кърмата, Чаур седеше в краката му. Искарал Пъст и Могора ги нямаше никакви, навярно бяха слезли в каютата и спореха за тайнствените подправки за супата. Черното муле беше изчезнало преди няколко дни, навярно беше скочило през борда, макар че Искарал само се подсмихваше на въпросите им.

Маппо беше при носа, свит на палубата. Поклащаше се и хлипаше. От заранта беше така и никой не можеше да разбере какво го измъчва.

Кътър се загледа над безбрежното море. Сцилара пак дръпна от лулата.

А младият дару заговори:

— Спомнях си. След голямото празненство в Даруджистан имаше друго, по-малко, в чест на изтеглянето на малазанците… временно. Все едно, беше в имението на Кол, малко преди да напуснем града… богове подземни, колко отдавна изглежда вече…