Стивън Ериксън: Ловци на кости

— Тогава сте се срещнали току-що.

— Да. Е, имаше музика. А Апсалар… тя танцуваше. — Погледна я. — Танцуваше толкова красиво, че всякакви разговори секнаха, всички я гледаха. — Кътър поклати глава. — Не можех дори да си поема дъх, Сцилара…

„И тази твоя любов никога не ще умре. Така да бъде.“

— Хубав спомен, Кътър. Пази го. Аз така и не се научих да танцувам хубаво — танцувах само когато се напиех или нещо ме размекнеше.

— Липсват ли ти онези дни, Сцилара?

— Не. Така е по-забавно.

— Как?

— Ами… вече нищо не ми липсва. Нищичко. Това е много… удовлетворително.

— Знаеш ли, Сцилара… Завиждам ти за щастието.

Тя го погледна отново, с усмивка. Простичък жест, който отне цялата й воля. И сила. „Така да бъде.“

А Кътър каза:

— Искам да… Прегърни ме, Сцилара.

„По най-грешната причина. Но това е — в този прокълнат от Гуглата свят си заслужава да вземеш онова, което можеш. Каквото можеш.“

Три струи.

В една.

Карса Орлонг се извърна, щом Сеймар Дев седна до него на палубата. Свиреп вятър помиташе морето и биеше по корпуса, сякаш бесни духове искаха да счупят кораба на трески.

— Е, жено, какво те възбужда толкова?

— Нещо се случи — отвърна тя. — Ей, дай ми малко от това твое козиняво наметало, измръзнала съм до кости.

Той смъкна мечата кожа.

— На.

— Благославям саможертвата ти, Карса Орлонг.

— Напразно усилие — изръмжа той. — Жертва няма да бъда на никого, дори на боговете.

— Това е просто любезност, дебелоглав тъпак такъв. Но чуй, все пак нещо се случи. Имаше нападение. Стотици воини едур и помощни сили на ледериите. И поредният поборник .

— Поборници в тази флота — колкото щеш — изсумтя Карса.

— Но само поборникът и слугата му се върнаха. И един ледерий. Другите са избити.

— Къде е била тази битка? Не сме виждали други кораби.

— През лабиринт, Карса Орлонг. Все едно, чух името на воина. И точно заради това трябва да ме изслушаш. Трябва да слезем от този проклет кораб — само да се мерне суша, трябва да скочим през борда. Каза, че съм била възбудена, нали? Грешиш. Ужасена съм.

— И кой е този ужасяващ поборник все пак?

— Името му е Икариум. Убиецът…

— Дето слугата му е Трелл.

Тя се намръщи.

— Не. Грал. Знаеш за Икариум? Знаеш ли ужасните легенди за него?

— За легенди нищо не знам, Сеймар Дев. Но веднъж се бихме с Икариум. Прекъснаха ме, преди да успея да го убия.

— Карса…

Тоблакаят се усмихваше.

— Думите ти ме радват, жено. Е, значи отново ще се изправя срещу него.

Тя само го зяпна.

На друг кораб във флотата Таралак Вийд се беше присвил в трюма и трепереше.

Икариум стоеше пред него и говореше:

— Трудно е да се разбере. Ледериите като че ли се отнасяха пренебрежително към мен преди, тъй че какво се е променило? Нито виждам преклонение или надежда в очите им, тяхното страхопочитание ме изнервя, Таралак Вийд.

— Махни се — изломоти гралът. — Зле ми е. Остави ме.

— Боя се, че това, което те мъчи, не е физическо, приятелю. Моля те, ела да излезем горе на палубата, да вдишаш от този живителен въздух — той ще те утеши, сигурен съм.

— Не.

Икариум бавно клекна и сивите му очи се взряха в шаващите очи на Таралак.

— Тази сутрин се събудих по-свеж, изпълнен с повече надежда от всякога — усещам правотата на това твърдение. Топлина някаква, дълбоко в мен, мека и доброжелателна. И не се е смалила от толкова време. Не разбирам, приятелю…

— Значи — изхриптя гралът с глас, натежал от жлъч, — ще трябва да ти го кажа отново. Кой си ти и какво. Трябва да ти кажа, да те подготвя за онова, което трябва да сториш. Не ми оставяш избор.

— Не е нужно — тихо отвърна Икариум, пресегна се и сложи ръка на рамото на Таралак Вийд.

— Глупак — изсъска гралът и се отдръпна. — Аз помня, за разлика от теб!

Икариум се изправи, погледна приятеля си отвисоко.

— Не е нужно — повтори и му обърна гръб.

„Ти не разбираш.“

„Не е нужно.“

Стоеше на най-високата кула на Твърдината на Мок и безизразните му очи шареха над хаоса долу в града. Корабите на адюнктата се отдръпваха от пристанището в тъмните води на залива.

Вдясно, на по-малко от три разтега, беше пукнатината, придала на платформата този толкова опасен наклон. Беше отскорошна, от не повече от година, продължаваше по цялата цитадела надолу, чак до подземията, а ремонтите изглеждаха безсмислени, на границата на некадърността. Старото сърце на Малазанската империя беше ранено и той не очакваше да оцелее още много.