Алекс Кош - Огненият орден

— Като се върна, ще измислим нещо — обещах аз, а наум добавих: „Ще направя всичко възможно.“

— Имаш в предвид, когато се върнете ти и Чез? — уточни Алиса.

„Ама каква е заядлива, всичко забелязва — раздразнено помислих аз и веднага си спомних разговора с Велхеор. — Дракон да ме одере, кога, ако не сега?“

— Ами, всъщност, след пътуването до Лита ще трябва да изчезна за малко…

— Къде ще ходиш?!

— Ами, имам една малка работа за вършене… дори не знам как да го кажа…

Алиса ме погледна внимателно и натъртвайки на всяка сричка, попита:

— Зак. Къде ще ходиш?

— Не аз, а ние — веднага се хванах за думата аз. — С мен ще дойде Велхеор.

Очите на Алиса веднага се отвориха широко. Изглежда, че мнението й за Велхеор беше като това на Чез.

— С този луд? И къде ще ходите ВИЕ?

Ох, не мога да лъжа Алиса.

— В земите на вампирите.

— Къде? — ококори се Алиса. — Какво ще правите там?

— Ами, с две думи… — събрах кураж и изтърсих: — Ухапа ме вампир от клана Сеон и сега, за да не се превърна в нисш вампир, трябва да го намеря и да го убия.

След дълга пауза Алиса каза бавно:

— Майтапиш ли се?

— Не, изобщо.

— И… откога си така?

— Пети ден.

— Кой друг знае?

Смутено свих рамене:

— Ти си първата.

— И казваш едва сега! Защо мълча досега?

— Ти не искаше да говориш с мен — напомних аз.

— Всеки ден си говорихме.

— Да, но не така…, както сега, само двамата — окончателно се смутих аз. — Не исках да говоря за проблемите си пред всички… и ще те помоля да не казваш на никого за това.

— Добре — кратко каза Алиса. — Но ще дойда с вас.

— Но…

— Никакви „но“. Вземай артефактите и тръгвай за Академията — още по-ядосано каза тя. — Като се върнеш, подробно ще обсъдим колко е лошо да криеш от приятелите си своите проблеми.

Неволно се залюбувах на гордо вирнатия й нагоре нос.

— Ами… това… нали няма да разкажеш на останалите за моя малък проблем? — объркано попитах аз. — Не бих искал…

— Ще видим — Алиса ми хвърли убийствен поглед. — Върви се приготвяй. Чез едва чака.

Излизайки навън, аз се почувствах като дете, смъмрено от строг учител за някакво провинение. Това често ми се беше случвало в детството, но тези времена бяха история. Независимо от това Алиса се държеше така, сякаш съм виновен за нещо пред нея, въпреки че тя само до преди няколко часа по всякакъв начин игнорираше съществуването ми.

— Е, стига толкова — стегнах се аз и тръгнах към стаята на Чез. — Имам си достатъчно проблеми и така. Да мисля за работата, да мисля за работата…

След бързо сбогуване с приятелите, ние с Чез забързахме към къщата, приютила под покрива си телепорта. Вътре, като отговорник за системата за телепортиране, вече ни чакаше офицер Девлин.

— Най-накрая у дома!

Радостта на Чез нямаше граници и дори сияйната усмивка на офицер Девлин не можа да развали настроението му. Затова пък моето, и без това не особено оптимистично, падна до нулата.

Рижият ми приятел веднага се втурна към телепорта, но Девлин го спря:

— Стой. Извинявай, но имам инструкция да изпратя първо Зак.

— Какво? — учуди се Чез.

— През цялото време ни дават такива инструкции — сви рамене стражът. — В случай, че възникне непредвидена ситуация или свърши енергията в телепорта.

— Разбра ли? Аз съм по-ценен от теб — не пропуснах да се пошегувам с приятеля си.

— Просто ще тестваш телепорта преди да изпратят мен — не остана длъжен Чез. — Знае ли човек, може изведнъж да се развали и вместо да те телепортира просто ще те разкъса на малки парченца.

— Ама че си — предадох се аз. — Довиждане, Девлин, ще се видим след няколко дни.

— Успех — махна ми с ръка той. — Надявам се, че ще ни изпратят подкрепления или нещо подобно. Все пак, нападение над управлението посред бял ден — това е сериозен прецедент. Жалко, че не бях там, щях да им покажа…

„Щял да им покаже, как не. Мечтай си — помислих си аз, влизайки в телепорта. — И помощ му се приискала. Щом за Съществото не ни помогнаха, за такава дребна заплаха като нисшите вампири ще трябва сами да се оправяме.“

Не бих си и помислил, че телепортирането може да продължи толкова дълго време. Най-накрая след блясъка ме очакваше не познатата зала в Академията, а някаква непонятна безкрайност. Пространство без горе и долу, земя и въздух, живот и смърт. Нищо…

Дори и мен ме нямаше тук.

— Хей! — извиках аз.

Извиках? Аз? Значи все пак бях тук, щом можех да викам… Не беше лошо! Макар че това май не беше вик, а гръмка мисъл.