Алекс Кош - Огненият орден

— Какво правя тук?!

Разбира се, отговор не получих.

Да, тяло наистина нямах. Само съзнание. И мисъл. И времето… то течеше много бавно.

Какво правех тук? Да не би телепортът да се е повредил и да е разкъсал тялото ми на милиони парченца… Не, веднъж ми казаха, че принципът му на действие е много по-различен от моите представи за това. Не си спомням да са ни преподавали нещо за телепортацията, а и в библиотеката на Академията не се намираше литература по тази тема. Очевидно това беше една от многобройните, грижливо пазени тайни на Академията.

Но какво можех да направя?

Времето минаваше, а аз все така си висях в безкрая, без никаква идея какво да правя. За дълго ли съм вкаран в това странно място? Или може би… завинаги!

Паниката започна да ме обзема на талази…

Трябва да се измъкна от тук! Къде е изходът? Трябва ми изход!

И веднага пред мен се появи вече познатата ми светеща табела с червен надпис „Изход“.

— Аха! — възкликнах аз. — Пак ли ти.

Изглеждаше глупаво да разговарям с табелата, но преди тя доста успешно ми отговаряше. Жалко, че този път табелата реши да игнорира въпросите ми.

— Как да се измъкна от тук?

Табелата изобщо не реагира.

— Искам да изляза от тук!

И тогава тя замига. Изглежда тук повелителното наклонение беше много по-уважавано — почти веднага под табелата се появи дървена врата.

Чудесно!

Направих мислена крачка към нея и спрях разколебан, едва докосвайки изтърканата дръжка.

Стоп! А какво ме чакаше зад вратата? Пълната с телепорти стая на Академията, от която съвсем наскоро тръгнахме за Крайдол, или…

Последният път ми се наложи да се спасявам в пълен мрак от непознато чудовище, след това да се боря с природните елементали в безкрайна пустиня. Нищо чудно и този път зад вратата да ме очакваше нещо подобно.

„Отвори“ — предложи ми табелата.

Щрак!

„Не се страхувай.“

Пфу, изобщо не се страхувах. Това се наричаше здравословна предпазливост. Всъщност така или иначе нямах голям избор. Или минавам през вратата, или засядам тук за неопределено време.

Едва си го помислих и вратата гостоприемно се разтвори пред мен. Надявах се преди да прекрача първо внимателно да огледам, но бях буквално засмукан в отвора, нямах време дори да се уплаша.

Очевидният плюс на мястото, в което се озовах, беше наличието на под и таван. Е, веднага забелязах и два минуса, които вървяха срещу мен с подозрително гърчеща се походка.

Мъртъвци!

Аз бързо се обърнах, но вратата вече я нямаше. Само една каменна стена. Между другото, същата като останалите три — бях в неголяма стая без прозорци и врати.

„Драконова табела! Да не се страхувам! — ядосано помислих аз. — И изчезна, мръсницата!“

От опит вече знаех, че тези гадини се страхуват от огън. Но същият този опит ми подсказваше, че ако ги запаля в такова малко помещение, аз просто ще пукна от вонята. От друга страна, ако първо създам пречистващ въздуха щит…

Така и направих. Без да бързам — за мое щастие мъртъвците едва се влачеха, аз създадох около себе си Въздушен щит, въздъхнах с облекчение и метнах към тях две Огнени топки. А после и още няколко, за да ускоря процеса…

— И това ли е всичко?! — обърнах се към този, който управляваше всички тези атракции. — Вече мога ли да отида в Академията?

Разбира се, отговор не получих. Табелата не се появи, не се появи и нова врата… Тишината се нарушаваше единствено от припукването на догарящите останки на мъртъвците.

„Добре че поне този път не попаднах на опасни противници — помислих си с известно облекчение. — Между другото, ако отново попадна в Коридора на съдбата, няма да е лошо да намеря вече познатата ми библиотека. Може пък там да има копие на дневника на лудия маг или някакво друго полезно четиво.“

И тогава се раздаде хлопване. Изглежда тихият звук съпровождаше изчезването на горящите останки и появата на нови същества. Бяха също като предишните, но този път четирима.

Олеле! Май прекалено рано се зарадвах…

Вече усещайки някакъв номер, аз бързо създадох няколко Огнени топки и изгорих четиримата мъртъвци преди да успеят да направят и две крачки в моята посока.

Отново хлопване.

Сега мъртъвците бяха осем.

Замръзнах нерешително, решавайки да се въздържам от крайни мерки. Ако това продължава, скоро в стаята съвсем няма да остане място за скромната ми персона — цялото пространство ще бъде запълнено от тези полуразложени същества.

За мое щастие те не можеха да проникнат през Въздушния щит, колкото и да опитваха. Мъртъвците се блъскаха в него, размазвайки по едва различимата повърхност на щита тъмна течност, която някога е била кръв. Да наблюдавам това се оказа не само забавно, но и сериозно изпитание за стомаха. Най-гадното беше това, че мъртъвците се движеха без да издават никакъв звук. От друга страна, ако освен всичко друго и виеха…