Джим Бъчър - Буря от ада

— Жалко, че не всички мислят като теб — въздъхнах аз. — Това значително би снизило количеството идиотски обаждания в офиса ми.

Тя отново ми се усмихна, този път — палаво.

— Това е така, но можеш ли да си представиш свят, в който по всички канали въртят само „АББА“?

Посмяхме се малко. Боже мой, на тази хотелска стая наистина й липсваше смях.

— Слушай, Хари — каза Мърфи, продължавайки да се усмихва. Буквално видях как зъбчатките в главата й се завъртяха по-бързо.

— Да?

— Говореше за това, как убиецът е направил всичко. И че не си сигурен, че можеш да разбереш.

— Е?

— Знам, че това са глупости. Защо ме пързаляш?

Напрегнах се. Господи, бързо съобразяваше. А може би просто не ставам за лъжец.

— Слушай, Мърф — внимателно започнах аз. — Просто има неща, които не трябва да се правят.

— Понякога и на мен ми се повдига от мисълта, че трябва да влизам в главата на онези гадини, които преследвам. И все пак се налага да се занимавам с това, за да свърша работата си. Знам какво имаш предвид, Хари.

— Не — уморено казах аз. — Нищо не разбираш. — Тя наистина нищо не разбираше. Те не знаеше нищо — нито за миналото ми, нито за Белия Съвет, нито за Дамоклевия меч, който непрекъснато висеше над главата ми.

По дяволите, та през повечето време и аз самият успешно се преструвах, че не знам за това.

На Съвета е достатъчен един-единствен повод, малко нарушение, за да ме уличи в нарушение на един от Седемте Закона на Магията — и мечът ще се стовари. Дори само да започна да съставям рецепта за смъртоносно заклинание, ако разберат — това ще е повече от достатъчно в качеството си на повод.

— Мърф — помолих се аз. — Не мога дори да се опитам да изчисля тази гадост. Не мога да събирам съставките, необходими за това. Просто не разбираш.

Тя ме изпепели с поглед, като при това не ме погледна в очите. До момента не съм срещал никой, който да се осмели на това.

— О-о, много добре разбирам. Разбирам, че навън се разхожда убиец, когото не мога да заловя. Разбирам, че знаеш нещо, което би могло да помогне, или най-малкото можеш да го разбереш. И разбирам, че ако сега ме оставиш с празни ръце, лично ще извадя твоята карта от полицейските архиви и ще я хвърля на боклука.

Мамка му… Полицейските консултации плащаха голяма част от сметките ми. Е, по-голямата част. Всъщност дори можех да й съчувствам. Ако ми се наложеше да действам слепешката като нея, също бих се побъркал. Мърфи не знаеше нищо за заклинания, ритуали, талисмани, но твърде добре познаваше човешката ненавист и насилие.

И всъщност това не означава, че наистина ще се наложи да се занимавам с черна магия, убеждавах се аз. Достатъчно ще е само да изясня как са направили това. Съвсем различно нещо. Само помагам на полицията в разследването. Може би Белият Съвет ще успее да разбере.

Е… да. А може би в един прекрасен ден ще отида, да кажем, в музея за изящни изкуства и там ще ме обкръжат.

В следващия миг Мърфи засече въдицата. За момент ме погледна в очите — за кратък, отчаян миг. После се отвърна — уморена, горда, пълна с достойнство.

— Трябва да знам всичко, което можеш да ми кажеш, Хари. Моля те.

Класически образец на дама в беда. За една от тези независими, професионално съвременни жени, тя твърде добре знаеше как именно да подръпне сковаващите ме нишки на старомодните ми възгледи.

Стиснах зъби.

— Добре — казах аз. — Добре. Ще започна още тази вечер. — Е, човече, дръж се. На Белия Съвет ще му хареса. Трябва само да се постарая да не разберат за това.

Мърфи кимна и въздъхна облекчено, без да ме погледне.

— Да се махаме от тук — каза тя и тръгна към вратата. Не се опитах да я изпреваря.

Когато излязохме, ченгетата още обикаляха коридора. Кармайкъл го нямаше. Момчетата от криминалния отдел стояха до вратата, нетърпеливо чакайки кога ще излезем. Когато ни видяха, награбиха пластмасовите си пакетчета, пинсети, светкавици и други джаджи и се втурнаха вътре.

Докато чакахме праисторическия асансьор, който бавно се издигаше до седмия етаж, Мърфи приглаждаше разбърканата си от вятъра коса. На китката й блесна златен часовник, който ми напомни за времето.

— Ох, по дяволите — обърнах се към нея аз. — Колко е часът?

Тя погледна.

— Два и двайсет и пет. Защо?

Изругах шепнешком и се обърнах към стълбите.

— Закъснявам за среща.

Слязох като вихър. В края на краищата, повече съм свикнал със стълби, отколкото с асансьори. Пресякох фоайето на бегом. Успях да избегна сблъсъка с влизащия, натоварен с куфари портиер, и се устремих надолу по тротоара. Дългите ми крака бяха свикнали да бягат. Вятърът духаше срещу мен и черната ми куртка се развяваше зад гърба ми като крила.