Джим Бъчър - Буря от ада

— Жената се казва Дженифър Стентън. Работила е за „Кадифения салон“.

Подсвирнах. „Кадифения салон“ беше скъпа фирма за ескортни услуги, управлявана от жена на име Бианка. При нея работеха ято красиви, обаятелни и много съобразителни девойки, които тя разпращаше до най-богатите местни мъже за такса от няколкостотин долара на час. Бианка търгуваше с такова женско общество, каквото повечето мъже виждат само по телевизията или в киното. Освен това знаех, че в Небивалото тя е много, ама много влиятелна вампирка. Общо взето, тя притежаваше Власт с голямо „В“.

Опитвал съм се да обясня на Мърфи концепцията на Небивалото. Тя така и не я разбра докрай, но все пак усвои, че Бианка е един вид вампирка, периодично сражаваща се за територия. И двамата прекрасно разбирахме, че щом е намесено едно от момичетата на Бианка, то тя също има участие.

Мърфи атакува директно.

— Може ли това да е заради Бианка?

— Не — казах аз. — Освен ако не се е скарала с човек-магьосник. Вампир, дори вампир-магьосник, не може да направи такова нещо извън пределите на Небивалото.

— Но тя може да се скара с човек-магьосник?

— Не е изключено. Но това не е нейният стил. Тя не е толкова глупава. — Не започнах да обяснявам на Мърфи, че заради старанията на Белия Съвет вампирите, скарали се със смъртни магове, няма да проживеят достатъчно дълго, за да говорят за това. Всъщност изобщо не разказвам на обикновените хора за съществуването на Белия Съвет. Още е рано. — И освен това — добавих аз, — ако някой иска да навреди на Бианка като напада момичетата й, достатъчно е да затрие момичето, оставяйки клиента цял и невредим, за да разкаже на целия свят. Това би нанесло далеч по-голяма вреда на бизнеса й.

— Хм — само каза Мърфи.

Не я убедих, но тя записа всичките ми съображения.

— Кой е бил мъжът? — попитах аз.

Няколко секунди Мърфи мълчаливо ме гледаше.

— Томи Том — каза накрая тя с безцветен глас.

Погледнах я учудено: името не ми говореше нищо.

— Томи Том — повтори тя. — Телохранител на Джони Марконе.

Сега вече започнах да разбирам. „Джентълменът“ Джони Марконе стана цар на подземния свят, след като фамилията Варгаси изчезна в резултат на вътрешни междуособици. Полицейското управление разглеждаше Марконе като блажена почивка след дългите години безжалостни борби и кървави стълкновения с Варгаси. Джентълменът Джони не допускаше никакви ексцесии в организацията си и никак не харесваше, когато в града се появяваха независими „артисти“. Джебчиите, измамниците и наркодилърите, които не бяха част от организацията му, или някак променяха убежденията си и се приютяваха под крилото му, или просто изчезваха и никой повече не чуваше за тях.

Марконе оказа цивилизовано въздействие на престъпността — и там, където той се намесваше, мащабите й значително се увеличаваха. Като дяволски проницателен бизнесмен той държеше цяла армия адвокати, ограждащи го от закона с барикада от свидетели, документи и магнетофонни записи. Ченгетата никога не са заявявали това на глас, но понякога изглеждаше, че не им се иска да го преследват. В края на краищата, Марконе беше далеч по-добра възможност от единствената друга алтернатива — анархия в престъпния свят.

— Струва ми се, някой спомена, че имал заклинател — казах аз. — Изглежда вече не ползва услугите му.

Мърфи трепна с рамене.

— Изглежда е така.

— Какво смяташ да правиш нататък?

— Мисля да проуча версията с фризьора. Разбира се, ще говоря с Бианка и Марконе, но отсега знам какво ще ми кажат. — Тя затвори бележника си и раздразнено тръсна глава.

Известно време я гледах мълчаливо. Изглеждаше уморена. Което и казах.

— Да, уморена съм — съгласи се тя. — Уморих се от това, че ме гледат като идиотка. Дори Кармайкъл, предишният ми партньор, смята че съм прекалила с всичко това.

— Останалите в участъка също ли са съгласни с него? — поинтересувах се аз.

— Е, повечето просто се мръщят или въртят пръсти край слепоочието, когато им се струва, че не гледам към тях, и прикрепят рапортите ми към делото без дори да ги прочетат. Всички, освен тези, които вече са се сблъсквали с всякакви дяволии, но те са готови да се насерат от страх. Боят се да вярват във всичко, което не е показвано по „Госпожа Наука“, когато са били малки.

— А ти самата?

— Аз ли? — Мърфи се усмихна и за момент извивката на устните й стана толкова трогателно-женствена, че никак не се връзваше с твърдоглавата й натура. — Светът се пръска по шевовете, Хари. Струва ми се, че през последните стотина години хората са привикнали да вярват, че знаят всичко. Да вървят по дяволите. Мога да се съглася с това, че сега отново започваме да виждаме онова, което е скрито в мрака. Сигурно просто съм цинична.