Брена Йованоф - Подмененият

Наблюдавах го как мърда пръстите си.

— Какво искаш?

Той докосна врата ми отстрани и когато се допря до кожата ми, желязото беше ледено.

— Искам само да стоиш тук и да гледаш как хората, които обичаш, ще бъдат ужасно осакатени. Прекалено много ли е да те помоля за това?

Стоях съвсем неподвижно, като се опитвах да не му доставя удоволствието да види, че и най-слабото докосване ми причиняваше огромна болка.

До мен Розуел и близнаците се бореха да се освободят от костеливите мъже на Резача, но нямаха успех. Никой обаче не държеше Тейт.

— Пусни го — каза тя и прозвуча решително и уверено, сякаш беше готова и знаеше как да го унищожи.

Резача беше толкова близо, че го чух как се смее в ухото ми.

— Ти си истинска луда глава, нали? Ела тогава и си го вземи. Нетърпелив съм да видя как ще го направиш.

Ноктите му се забиха по-дълбоко, още по-дълбоко. Пробиха кожата ми и започнах да дишам на спазми, опитвайки се да не издавам звук, и после всичко стана много по-бързо. Тейт се наведе, дръпна нагоре маншета на дънките си и пъхна ръка в ботуша си, за да вземе нещо. Резача ме пусна и отстъпи назад, като вдигна ръце, сякаш се предаваше и й позволяваше да ме вземе. После се пресегна и заби юмрук в главата ми.

Строполих се на земята и за миг виждах само купища малки светлинки. Лежах в калта и в пепелта и се опитвах да си поема дъх. Земята беше мокра и водата се просмукваше в якето ми. Резача се надвеси над мен и допря отново ноктите си до врата ми. Докосването му беше толкова нежно, че изглеждаше невъзможно да ми причинява такава болка. Следата от капачката, която Розуел беше забил в бузата му, още си личеше.

— Пусни го — каза Тейт отново. Гласът й беше много тих.

Резача само се изсмя със своя нисък, дрезгав смях.

— Не, скъпа, не. Това, което ще се случи, е следното: Аз ще го понакълцам малко, а ти ще гледаш и така ще стане, защото ако се опиташ да ме спреш, ще прережа дълбоко гърлото му и двамата ще си седим тук в мрака и ще гледаме как изтича кръвта му.

Остриетата на ноктите му се забиха още по-дълбоко във врата ми и тогава изкрещях, пресипнало и агонизиращо, мразейки звука на гласа си. После се чу тежък, тъп звук и ноктите изчезнаха. Завъртях се настрани и се оставих на ледената, раздираща болка, която изпълваше черепа ми.

Резача лежеше до мен. Беше повдигнал ръцете си, сякаш искаше да ги притисне до лицето си, но железните му нокти не му позволяваха да докосне собствената си кожа. По едната му буза се спускаше дълга следа като от изгоряло. Всички около нас отстъпиха назад. Тейт се взираше непоколебимо в групичката високи мъже. Държеше в ръка нещо дълго и тясно, матовочерно на светлината на уличната лампа. Беше железен лост.

Посинелите момичета започнаха да се кикотят с цяло гърло, докато Резача се изправяше отново на крака. Очевидно създанията от Дома на яростта не таяха много добри чувства към него. Не им пукаше дали ще имат грозни следи от железни лостове по лицето си. Бяха тук само като свидетели на това, което щеше да се случи. Той ги изгледа кръвнишки, после се обърна към Тейт.

Тя изглеждаше много дребничка в сравнение с него. Млада. Усмивката му беше широка и обещаваше смърт, а преди това много болка. Най-отчаяното му желание беше да причинява болка. На всички.

— Малката — каза той и в гласа му имаше весела нотка, която прозвуча почти като разочарование. — Хей, малката, моля те, пусни тази играчка. Ако не го направиш, ще умреш.

Тя поклати глава и стисна още по-здраво лоста.

— Пусни го или ще те разпоря и ще оставя гарваните да изкълват очите ти.

После без предупреждение се метна към нея. Сграбчи я за рамото, ноктите му разрязаха якето й и стигнаха до кожата на рамото й. Дори когато кръвта се просмука през плата, тя обаче не отстъпи. Вместо това се усмихна. Беше същата усмивка, която беше отправила към Алис на паркинга. Усмивка, която казваше: Забавно ми е да унищожавам.

Резача й се ухили доволно, сякаш това беше техният момент. Сякаш не знаеше, че най-лесният начин да я вбеси беше като й пуснеше малко кръв.

Тя се стрелна отново напред и този път лостът стигна по-близо до целта си и се стовари върху зъбите му. Той падна, запрепъва се сред калта и саждите, а кръвта капеше от устата му по брадичката, попиваше в земята и направо се лееше от лоста в ръката на Тейт. Личеше, че ударът беше секнал дъха му. Коленичи между надгробните камъни, треперещ и кашлящ. Тейт стоеше над него, държейки лоста и с двете си ръце. Все още се усмихваше и изглеждаше дива и наелектризирана. Тълпата около нас мълчеше.