Брена Йованоф - Подмененият

Тя притисна очи и зарови лице в косата на Натали. Този жест ме убеди повече от всичко друго, че бях взел правилното решение. Единственото възможно. Обърнах се да последвам Господарката, която стоеше и ме чакаше на каменното стъпало на криптата. Щом приближих до нея, тя дръпна назад качулката си и разкри лицето си. Гледката спря дъха ми. Беше коренно променена от жената, която срещнах в залата на Дома на мизерията. Очите й бяха по-големи, по-черни, отколкото на Мориган или на някое от другите мъртви момичета. Сред белотата на лицето й те изглеждаха като горящи въглени. Просто не съществуваше друг цвят, освен черния.

Спомних си историята на Ема за хората, които влизали в пещерите, за да бъдат изядени. Как ако го направиш доброволно, смъртта не е смърт, а трансформация.

Има купища неща, които могат да те изплашат всеки ден. Ами ако някой, когото познаваш, се разболее от рак? Ако нещо се случи на сестра ти, на приятелите ти или на родителите ти? Ако те блъсне кола, когато пресичаш улицата, или съучениците ти разберат какъв изрод си, или пък ако отидеш прекалено навътре в езерото и водата те залее, или ако къщата ти се подпали, или пък избухне война?

Можеш да лежиш буден цяла нощ и да се тревожиш за тези неща, защото всичко е толкова страшно и непредсказуемо и най-вече, реално. Напълно възможно.

Дълбокият, втренчен поглед на Господарката беше черен като смъртта и невъзможен.

Тя протегна ръка към мен, чакайки ме, и аз я поех, оставих я да ме откъсне от живота ми, от приятелите ми, и да ме повлече към криптата.

— Моля те — казах аз и думата заседна на гърлото ми. — Искам само да погледна.

Розуел и близнаците бяха приклещени към оградата на църквата от мъжете на Резача. Дрю имаше същото отнесено изражение, което беше типично за братята, но Дани ме наблюдаваше с поглед, сякаш някой беше забил нещо остро под ребрата му и го въртеше. Розуел стоеше с гръб, облегнат на оградата, хванат от двама мъже в черни палта. Все още държеше детето заместител и не откъсваше поглед от мен. Просто гледаше. Между надгробните камъни Тейт беше обвила ръце около Натали. Устатай беше отворена, сякаш искаше да каже нещо, но какво имаше да се казва? Сестра й беше нейното семейство. Единственото правилно решение беше да се отдалеча от нея, далече от целия сияещ свят, и да тръгна с Господарката. За миг обаче не бях сигурен, че ще се справя. Очите на Тейт се взираха в мен и ми беше трудно да се откажа. Да се откажа от целия си живот тъкмо когато най-накрая беше започнал истински.

Музикантите и мъртвешко грозните момичета стояха неподвижно. Затова бяха дошли, не за удоволствие или от злоба. Бяха тук, за да видят как светът им щеше да се обнови, а това означаваше кръв. Нямаше значение, че аз стоях пред тях. Аз бях вече мъртъв.

— Ела при мен — повика ме Господарката и гласът й отекна от вътрешността на криптата. Вратата сега беше отворена, тъмна пролука на фона на белия камък, и аз се обърнах и я последвах, защото това беше последното и най-доброто нещо, което можех да направя.

На входа усетих мириса на мокра пръст и студен камък. Подът беше покрит с плитък пласт вода, образуван или от дъжда, или от някакъв подземен извор. Не чувах нищо, освен ударите на сърцето си.

— Ти кървиш — каза Господарката от сенките. — Мога да подуша аромата на мед и сол.

В тъмнината лицето й беше призрачно, почти прозрачно. Костите й изпъкваха под кожата й. Когато вдигна глава да ме погледне, видях зъбите й и сега те изглеждаха толкова жестоки и нащърбени като зъбите на Мориган. Тя се усмихна и ми протегна ръка.

— Ела по-близо, нека те погледна.

Направих още една крачка напред в мрака, все по-далече от разрушената църква и кръга от зяпачи.

— Сънувала съм този момент — каза тя. — Сънувах те от години, още преди да те познавам. Но сънят е блед заместител на плътта.

Вече бяхме сами в криптата, извън погледите на хората и създанията в двора на църквата.

— Откога живееш от кръвта на невинни хора?

Тя ме хвана за ръката, придърпа ме по-близо до себе си и ми прошепна в ухото:

— В години ли искаш да сметна времето? По-добре е да го изчислим в литри. Времето е само мит, измислица на онези, които не са живели достатъчно дълго, за да видят как всичко сътворено се разпада и всяко състояние завършва цикъла на своето съществуване и се връща към началото си. Отново и отново. Хората ни демонизират, а после век по-късно ни се молят и ни принасят жертви.

— Не и в Гентри — казах аз. — Няма значение колко благосъстояние и разцвет ще им донесеш — те никога няма да те боготворят. Не и както са го правели в миналото, в стария ти дом.