Брена Йованоф - Подмененият

Жертвоприношението

Не след дълго те дойдоха и ни хванаха, извлякоха ни от хълма и ни поведоха към гробището сред сутрешния мрак. Бяха седмина — високи, костеливи мъже, всичките облечени като Резача, само че никой от тях не беше покрит с железа и шипове. Единият носеше Натали непохватно под рамото си. Никой не се опита да вземе детето заместител от Розуел.

Резача ме ескортираше лично, неудобно близо до мен, дишайки шумно в ухото ми. Дъхът му беше пресипнал, пълен с хрипове и зловеща радост.

— Това ще ти хареса — прошепна той. — Ще влезе в криптата, за да бъде погълната, а после ще пищи като на умряло. Винаги пищят.

— Обзалагам се, че е така — измърморих аз, защото също бях останал без дъх и ми беше трудно да говоря. — Обзалагам се, че обичаш да гледаш как колят деца.

— Не, братовчеде. О, не. Ще гледам твоето лице.

На улица „Уелш“ земята все още димеше. Църквата — поне това, което беше останало от нея — се издигаше черна и в руини, стърчащи грозно към небето.

Мъжете ни бутаха и влачеха из гробището в посока на криптата. Въздухът миришеше на нов вид дим, сух и ароматен като тамян.

Мориган вече ни чакаше в неосветения ъгъл на гробището със своята групичка от мъртви момичета, скупчени зад нея. Всички бяха подгизнали от дъжда, а тя държеше в ръка своята кукла. Останалите от Дома на яростта се мотаеха около тях. Карлина и Лутър стояха наблизо, прегърнати. Джанис и момичето с жезъла се държаха за ръце, а всички сини момичета държаха в ръце снопчета билки, вързани с въженца, които димяха леко.

Когато ме видя, лицето на Мориган помръкна.

— Какво правиш тук? Трябваше да си у дома, в безопасност.

Опитах се да се измъкна от хватката на Резача.

— Господарката ще убие Натали. Моля те, не можеш ли да я спреш?

— О, скъпи мой — каза тъжно Мориган и притисна куклата към гърдите си. — Не бих го избрала, ако имах друг вариант, но сега просто няма друг начин. Без кръв целият град ще пострада. — Погледна отново разтревожено през рамо.

Господарката стоеше в сянката на дъба, облечена в дълга, тъмна пелерина. Качулката й беше вдигната и скриваше лицето й, но я познах по бродирания шлейф на роклята и по начина, по който шепа компаньонки се бяха скупчили край нея.

Мориган се извърна отново към мен и отвори уста, сякаш искаше да каже още нещо. После застина, втренчвайки поглед в някого сред тълпата.

Беше Тейт. Пробиваше си път, облечена в синьото си спортно яке, и изглеждаше направо побесняла. Успя да стигне до мястото, където стоях неподвижно аз, затиснат от мощната хватка на Резача. Тя му хвърли леден, преценяващ поглед, после се обърна към мен.

— Какво става, по дяволите, Маки! Каза ми, че ще се погрижиш за това!

— Опитах — отвърнах аз, напълно осъзнавайки колко отчаяно звуча. Напълно безпомощно и безполезно. — Исусе, какво правиш тук?

— А ти какво си мислиш, че правя? Ема ми каза да стоя далече от гробището, така че си казах: „Ей, значи това е мястото, където трябва да бъда!“

Мориган дойде с бърза крачка при нас, като се стараеше да стои максимално далече от Резача. Застана пред Тейт и се завъртя игриво край нея в обгорялата си официална рокля. Стискаше куклата си, но когато повдигна брадичката си и проговори, звучеше търпеливо и много зряло.

— Не трябва да си тук. Споразумението ни е, че сте избрали да не ни виждате, когато вършим тъмните си дела.

Тейт отстъпи назад, стресната от хищните зъби, но не изглеждаше разубедена.

— Е, аз си виждам съвсем добре и няма да отида никъде без сестра си.

Мориган се пресегна и докосна с ръка китката на Тейт.

— Това споразумение е с векове по-древно от теб и твоето семейство. По-древно от града. Кръвта кара слънцето да грее и реколтата да расте. Това е истината, която движи света.

Тейт се втренчи в нея, после каза с тих, мъртвешки глас, почти шепнейки:

— Майната му на света. Просто искам сестра си обратно.

— Достатъчно. — Гласът на Господарката отекна през неосветения парцел в гробището. — Сестра ти не е важна, тя е просто необходимата, жалка отплата от ваша страна. Не е мой проблем, но ако продължаваш да се месиш в делата ми, няма да имам друг избор и ще повикам мъжа, който обича болката и разрушенията повече дори и от мен.

Тейт ме погледна за пръв път и за пръв път изглеждаше несигурна. Огледа се из гробището, сякаш едва сега осъзнаваше колко много от подземните създания бяха тук и колко страшни изглеждаха някои от тях. Когато погледът й се спря върху мен, Резача се наведе над рамото ми и повдигна ръката си, като небрежно прокара железните си нокти по лицето ми, без да ме докосва, но ясно показвайки на Тейт колко лесно би могъл да го направи.