Андреа Креймър - Вълче биле

— Дори да не са знаели, определено не бяха изненадани. Мисля, че са очаквали да се появим.

— Може да са изкопчили информацията от Грант, преди да го убият — въздъхна Сайлъс.

— Съмнявам се — възрази Конър. — Аз го открих. Приличаше на нападение от засада. Трябва да са го убили моментално.

Сайлъс сбърчи чело.

— Значи са го научили от собствените си източници.

— Искаш да кажеш, че са внедрили шпиони между нас? — попита Шей. — Смяташ, че имаме предател?

— Разбира се, че не — изсумтя Сайлъс. — Нашите хора не са изменници. Имах предвид нейните приятелчета.

И той ме посочи с пръст. Стори ми се, че и последната глътка въздух излезе от дробовете ми. Отне ми само миг да се преобразя и да скоча върху писалището, ръмжейки заплашително. Зъбите ми изщракаха на сантиметри от лицето му. Сайлъс изскимтя и падна заднишком от стола.

— Кала! — извика Монроу.

Възвърнах си човешкия образ, но не слязох от бюрото.

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах Сайлъс, който размахваше пред лицето ми един нож за отваряне на писма.

— Нали си наясно, че тя не е върколак? — подсмихна се Шей подигравателно. — Тази сребърна джунджурия няма да ти помогне особено.

— Монроу!

Очите на Сайлъс всеки момент щяха да изскочат от орбитите си, докато аз стоях на ръба на бюрото, готова да се хвърля отгоре му.

— Кала, моля те — каза Монроу.

— Какво искаше да кажеш, Сайлъс — настоях, без да поглеждам към Монроу.

Сайлъс преглътна мъчително.

— Само това, че вълците от глутницата ти са най-вероятният източник на информация за теб и Шей. Сигурно ги разпитват.

Краката ми потрепераха и едва успях да запазя равновесие.

Задържани са за разпит.

— Но… но те не знаят нищо — заекнах аз. — Само двамата с Шей знаехме… О, Господи!

— Какво? — приведе се напред Конър.

— Рен! — прошепнах, а кръвта се отцеди от лицето ми. — Рен също знаеше.

— Какво точно знаеше? — попита Монроу с внезапно одрезгавял глас.

— Разказах му за Корин… за това, че Пазителите са я убили — отговорих, мъчейки се да разпръсна мъглата, която обвиваше спомените ми от онази вечер. — Казах му и че Шей е Потомъкът.

— По дяволите! — изруга Конър. — Дотук беше със съюзничеството.

— Защо? — попита Шей.

Сайлъс бавно се изправи, без да ме изпуска от поглед.

— Защото Пазителите ще държат младите Стражи под ключ, докато не се уверят на кого са предани. Няма да можем да се доберем до тях.

Монроу, който досега ни слушаше, заровил лице в ръцете си, изруга и замахна с юмрук, разпилявайки една купчина книги.

— Съжалявам — каза Адна на баща си, ала той не отговори.

Конър се изправи и му занесе стола си. Монроу кимна признателно и приседна, облегнал лакти на коленете си, потънал в мисли.

— Е, какво ще правим сега, след като отписахме тази възможност? — попита Конър.

Скочих от писалището, без да обръщам внимание на потръпването на Сайлъс, когато минах покрай него.

— Няма да зарежа глутницата си! Не можем да ги изоставим просто така!

И преди знаех, че Рен е в опасност, ала мисълта за това как разпитват Брин и Ансел бе още по-ужасна. Та те не знаеха нищо. Каквото и да се случеше с тях, вината щеше да бъде само моя. Единствено моите тайни ги излагаха на опасност.

— Няма да ги изоставим — отвърна Монроу, взирайки се пред себе си. — Но сега вече ще трябва да проведем спасителна мисия. Не опит за съюзничество. Или поне не веднага.

— А и ще се нуждаем от много повече информация, преди да сме в състояние дори да мислим за освобождаване — каза Сайлъс.

Изгледах го свирепо и той уплашено се прилепи до етажерката зад гърба си.

— Сайлъс е прав, Кала — обади се Адна. — Не бива да отиваме във Вейл с вързани очи. Може да разпитват единствено Рен, ала може и да са задържали всички от глутницата ти.

Погледнах към Шей и той кимна неохотно.

— Какво тогава? — сопнах се аз. — Просто ще си седим и ще чакаме?

— Не — заяви Монроу. — Не можем да си позволим да чакаме.

— Време е да извадим тежката артилерия — ухили се Конър на Сайлъс. — Нали така?

— Това е най-тъпата метафора, която съм чувал някога — Сайлъс се приближи до бюрото и простена при вида на листовете, които бях съдрала.

— За какво говорите? — намръщи се Шей.

— Още ли не си го разбрал, хлапе? — хвърли му кос поглед Конър. — Говорим за теб.

— За мен? — примига Шей.

Монроу вдигна поглед. Очите му бяха зачервени.

— Сайлъс, време е.

— Време за какво? — попитах аз.

Мислите ми все още бяха при глутницата ми. При Ансел и Брин. В гърдите ми сякаш гореше огън, докато се мъчех да прогоня образите на всички ужасни неща, които може би бяха изтърпели. Които може би търпяха и в този момент.