Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца част 1

При тези мои думи маерът повдигна вежди.

— Наистина ли? Образованието ти май е доста разнородно, а?

— Водих интересен живот, ваша милост. — Бутилката вино, която изпих, ме направи по-

самоуверен от обикновено и добавих: — Имам една-две идеи, които може да ви се сторят

полезни за разрешаването на вашия проблем с бандитите.

— Кажи ми. — Той се облегна на фотьойла си.

— Мога да измисля някаква арканична защита за хората ви. — Направих театрален жест

с дългите пръсти на лявата си ръка, като се надявах, че той ще изглежда достатъчно

загадъчен.

Започнах да пресмятам наум, чудейки се колко време ще ми отнеме създаването на

„уловител на стрели“, като използвам единствено оборудването в кулата на Каудикус.

— Това можеше да се окаже достатъчно, ако бях загрижен само за безопасността на

моите бирници — замислено кимна Алверон. — Но става дума за кралския път — една от

главните търговски артерии. Трябва да се отърва от самите бандити.

— В такъв случай бих събрал малка група от хора, които знаят как да се придвижват тихо

в гората — предложих аз. — Не би трябвало да им е много трудно да открият вашите

бандити. Когато го сторят, ще изпратите гвардията си да ги залови.

— Не мислиш ли, че ще е по-лесно да им направим засада и да ги избием? — бавно

попита Алверон, сякаш искаше да види каква ще е реакцията ми.

— Това също е възможно — признах аз. — Ваша милост е ръката на закона.

— Наказанието за разбойничество е смърт. Особено на кралския път — твърдо заяви

маерът. — Смяташ ли, че е прекалено сурово?

— Ни най-малко — отвърнах аз и го погледнах право в очите. — Безопасните пътища са

гръбнакът на цивилизацията.

— Планът ти е подобен на моя. — Той ме изненада с внезапна усмивка. — Събрах шепа

наемници, за да направя точно каквото ти ми предложи. Трябваше да действам тайно, тъй

като не знам кой предупреждава бандитите. Но имам четирима мъже, които са готови да

тръгнат утре — следотърсач, двама наемници с умения да се оправят в гората и един

наемник от Адем. Последният ми излезе доста скъпо.

— Вече сте го планирали по-добре, отколкото аз бих могъл, ваша милост — поздравих го

с кимване аз. — Май изобщо не се нуждаете от помощ.

— Точно обратното — увери ме той. — Все още ми е нужен човек с малко здрав разум,

който да ги води. Някой, който разбира от магия. Някой, на когото мога да се доверя.

Усетих внезапно присвиване в стомаха.

— Вече два пъти ми служи така, че надмина всичките ми очаквания. — Алверон се

изправи и ми се усмихна сърдечно. — Познат ли ти е изразът „третият път е най-важен“?

На този въпрос отново имаше само един възможен отговор:

— Да, ваша милост.

* * *

Алверон ме отведе в стаите си и ние разгледахме картите на местността, където бяха

изчезнали бирниците. Ставаше дума за една голяма отсечка от кралския път, която

преминаваше през Елд и която е била стара още когато Винтас не е била нищо повече от

страна на шепа враждуващи помежду си морски крале. Беше на малко повече от сто и

двайсет километра разстояние. Можехме да стигнем дотам за четири дена бързо ходене.

Стейпс ми осигури нова пътна торба и аз наблъсках в нея колкото се може повече неща.

Взех няколко от по-практичните дрехи в гардероба ми, макар те да бяха по-подходящи за

някоя бална зала, отколкото за пътуване. Опаковах и няколко вещи, които през последния

цикъл тихомълком бях отмъкнал от лабораторията на Каудикус, и дадох на Стейпс списък с

някои необходими неща, които ми липсваха. Той ми ги осигури по-бързо, отколкото някой

бакалин продава стоката си.

Накрая в часа, когато всички други, освен най-отчаяните и непочтени хора, си бяха

легнали, Алверон ми даде кесия със сто сребърни бита.

— Това не е правилният начин за решаване на проблемите — призна маерът. — При

нормални обстоятелства бих ти дал писмена заповед, задължаваща всички граждани да ти

оказват съдействие. — Той въздъхна. — Но това е все едно да обявиш пристигането си с

тръба.

Кимнах.

— Ако те са достатъчно умни, за да имат шпиони във вашата гвардия, е разумно да

предположим, че имат връзки и с местните хора, ваша милост.

— Те може би са местните хора — мрачно отбеляза той.

Стейпс ме изведе от имението през същия онзи таен тунел, който Алверон използваше, за

да влиза в стаите ми. С лампа на крадец в ръце той ме преведе през няколко виещи се