Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца част 1

за натрошените тела на родителите ми. Как можех да обясня нещо толкова огромно и

ужасяващо? Откъде трябваше да започна? Усещах тайната, заровена дълбоко в мен, огромна

и тежка като воденичен камък.

— Във версията на историята, която аз чух — започнах, докосвайки се до крайчеца на

тайната, — Ланре става един от чандрианите. Трябва да бъдеш внимателна. Някои истории

са опасни.

Дена ме изгледа продължително.

— Чандрианите ли? — невярващо попита тя.

След това се разсмя. Не беше обичайният й доволен смях. Този смях беше остър и

подигравателен.

— Как може да се държиш толкова детински?

Знаех добре, че думите ми звучат детински. Усетих как се изчервявам и пламвам от

смущение. Цялото ми тяло се обля в пот. Отворих уста да отговоря и се почувствах така,

сякаш съм отворил широко капака на някоя пещ.

— Аз ли се държа детински? — ядно изплюх думите аз. — Какво изобщо знаеш ти,

глупава… — Почти си прехапах върха на езика, за да не изкрещя думата „уличница“.

— Мислиш си, че знаеш всичко, нали? — попита Дена. — Бил си в Университета и си

мислиш, че всички останали сме…

— Престани да си търсиш извинения и ме послушай за миг! — отсякох аз и думите се

изляха от мен като разтопено желязо. — Цупиш се като някое разглезено момиченце!

— Не смей! — заби пръста си в мен тя. — Недей да ми говориш така, сякаш съм някое

глупаво селско момиче! Знам неща, на които не ви учат в твоя скъпоценен Университет!

Тайни неща! Не съм идиотка!

— Но се държиш като такава! — изкрещях толкова силно, че чак гърлото ме заболя. —

Не можеш да си държиш устата затворена достатъчно дълго, че да ме изслушаш! Опитвам се

да ти помогна!

Дена седна сред настъпилото ледено мълчание. Очите й бяха присвити и сурови.

— За това е всичко, нали? — студено каза тя.

Пръстите й си играеха с косата. Движенията й бяха сковани и раздразнени. Тя

разплиташе плитките си, изправяше косата си и после разсеяно отново я сплиташе по

различен начин.

— Дразни те това, че не приемам помощта ти. Не можеш да понесеш, че не ти

позволявам да поправиш всяка дреболия в живота ми, не е ли така?

— Е, може би някой наистина трябва да поправи живота ти — сопнах се аз. — Вече

доста си го объркала, нали?

Дена продължаваше да стои съвсем неподвижно, а в очите й проблясваше ярост.

— Какво те кара да мислиш, че знаеш каквото и да било за моя живот?

— Знам, че толкова се страхуваш да допуснеш някого до себе си, че не можеш да останеш

да спиш четири нощи подред в едно и също легло — отвърнах аз, без да осъзнавам какво

говоря, гневните думи бликаха от мен като кръв от рана. — Знам, че през целия си живот

гориш мостовете зад себе си. Знам, че решаваш проблемите си, като бягаш…

— Какво изобщо те кара да мислиш, че съветите ти струват пукната пара? — избухна тя.

— Преди половин година беше изпаднал в мизерия. Косата ти беше несресана и имаше само

три дрипави ризи. На двеста километра около Имре нямаше и един благородник, който да се

изпикае върху теб дори и да гориш. Трябваше да избягаш на две хиляди километра, за да

имаш шанс да си намериш покровител.

Когато тя спомена за трите ризи, лицето ми пламна от срам и аз почувствах как гневът

ми се готви да избухне отново.

— Права си, разбира се — язвително отвърнах аз. — Много по-добре си без моята

помощ. Сигурен съм, че твоят покровител с най-голямо удоволствие ще се изпикае върху

теб…

— Ето че стигнахме до същината на проблема — каза Дена и вдигна ръце нагоре. —

Моят покровител не ти харесва, защото ти можеш да ми намериш по-добър. Моята песен не

ти харесва, защото е различна от онази, която ти знаеш. — Тя се протегна сковано и гневно

да вземе калъфа на арфата си. — И ти си като всички останали.

— Опитвам се да ти помогна!

— Опитваш се да ме промениш — отсече тя, докато прибираше арфата. — Опитваш се да

ме купиш. Да уредиш живота ми. Искаш да съм ти нещо като домашен любимец. Искаш да

съм твое вярно куче.

— Никога не съм мислел за теб като за куче — казах аз и й се усмихнах весело. — Кучето

знае как да слуша. Кучето има достатъчно здрав разум, за да не се опитва да ухапе ръката,

която иска да му помогне.

Оттам нататък разговорът ни тръгна още по-зле.

* * *

В тази част от историята се изкушавам да излъжа. Да кажа, че съм наговорил всички тези

неща в пристъп на неконтролируема ярост. Че съм бил съкрушен от мъка при спомена за