Джордж Р. Мартин - Рицарят на Седемте кралства

— Да? — рече той и вдигна глава. — Какво искаш, младежо?

Дънк дръпна вратата.

— Вие ли сте стюардът Плъмър? Дойдох за турнира. Да вляза в списъците.

Плъмър присви устни.

— Турнирът на милорд е състезание за рицари. Рицар ли си?

Дънк кимна и се зачуди защо ушите му почервеняха.

— Рицар с име може би?

— Дънк. — Защо каза това ? — Сир Дънкан. Високия.

— А откъде ще да сте, сир Дънкан Високия?

— От къде ли не. Бях скуайър на сир Арлън от Пенитрий от шестгодишен. Това е неговият щит. — Показа го на стюарда. — Идваше на турнира, но хвана настинка и умря, тъй че дойдох вместо него. Помаза ме в рицарство, преди да се спомине, със собствения си меч.

Извади дългия меч и го положи на нащърбената маса между двамата.

Старшият уредник на игрите едва го погледна.

— Че е меч, меч е, определено. Никога не бях чувал името на този Арлън от Пенитрий обаче. Бил си негов скуайър, казваш?

— Винаги казваше, че смята да ме направи рицар, като него. Когато умираше, поиска да му дам дългия меч и ме накара да коленича. Докосна ме веднъж по дясното рамо и веднъж по лявото и каза няколко думи, а като станах, каза, че съм рицар.

— Хмм. — Плъмър се потърка по носа. — Всеки рицар може да направи рицар, вярно е, макар че е по-обичайно да стоиш в бдение и да те помаже септон, преди да положиш клетвите си. Имаше ли някой свидетел на помазването ти?

— Само една червеношийка, кацнала на трън. Чух думите, дето ги каза старецът. Задължи ме да бъда добър и верен рицар, да се покорявам на седемте богове, да защитавам слабите и невинните, да служа вярно на своя лорд и да браня кралството с цялата си мощ, и аз се заклех, че ще бъда.

— Несъмнено. — Плъмър не благоволи да го нарече сир , забеляза Дънк. — Ще трябва да се посъветвам с лорд Ашфорд. Дали ти или покойният ти господар ще сте познати на някой от добрите рицари, събрани тук?

Дънк помисли за миг.

— Имаше един павилион, над който се вее знамето на дома Дондарион, нали? Черното, с пурпурната мълния?

— Това ще да е сир Манфред.

— Сир Арлън служи на лорд баща му в Дорн, преди три години. Сир Манфред може да ме помни.

— Бих ви посъветвал да говорите с него. Ако той гарантира за вас, доведете го тук утре по същото време.

— Както кажете, милорд. — Понечи да тръгне към вратата.

— Сир Дънкан — извика стюардът след него.

Дънк се обърна.

— Знаете, че победените в турнира губят оръжията си, броня и кон в полза на победителите и са длъжни да си ги откупят, нали?

— Знам.

— А имате ли пари за такъв откуп?

Този път ушите му наистина се зачервиха.

— Няма да ми трябват пари — отвърна Дънк и се помоли наум да е вярно. „Трябва ми само една победа. Ако спечеля първия си двубой, ще имам бронята и коня на загубилия или златото му, и ще мога да понеса една загуба.“

Заслиза бавно по стълбите. Нямаше никаква охота да продължи със следващото, което трябваше да направи. В двора спипа за врата едно от конярчетата.

— Трябва да говоря със старшия на конюшните на лорд Ашфорд.

— Ще ви го намеря.

В конюшните беше хладно и сумрачно. Буен сив жребец му щракна със зъби, докато минаваше, но Блага стъпка само изцвили тихо и подуши ръката му, когато я вдигна към муцуната й.

— Добро момиче си, нали? — промърмори Дънк. Старецът винаги казваше, че един рицар не бива никога да заобиква конете си, тъй като не един ще падне под него, но и никога не се вслушваше в собствения си съвет. Дънк често го беше виждал да харчи последния си петак за ябълка за стария Кестен или малко овес за Блага стъпка и Гръм. Кобилата беше носила сир Арлън неуморно хиляди мили из Седемте кралства. Дънк имаше чувството, че предава стар приятел, но имаше ли друг избор? Кестен беше твърде стар, за да струва кой знае какво, а Гръм трябваше да го носи на двубоите.

Изтече доста време, докато старшият на конюшните благоволи да се появи. Докато чакаше, Дънк чу зов на тръби откъм крепостните стени и някакъв глас извика на двора. Обзет от любопитство, поведе Блага стъпка към вратата на конюшнята да види какво става. През портите се изсипа голяма група рицари и конни стрелци, поне сто души, яхнали най-великолепните коне, които бе виждал. „Някой велик лорд е дошъл.“ Сграбчи за рамото притичалото покрай него конярче.

— Кои са тези?

Момчето го изгледа накриво.

— Не виждаш ли знамената? — Издърпа се и побягна.

„Знамената…“ Когато извърна глава, порив на вятъра надигна тънко черно копринено знаме на висок прът и свирепият триглав дракон на дома Таргариен сякаш разпери криле и блъвна алени пламъци. Знаменосецът беше висок рицар с бяла люспеста броня, гравирана със злато, а от раменете му се вееше чисто бяло наметало. Двама от другите конници също бяха бронирани в бяло от глава до пети. „Рицари на кралската гвардия с кралското знаме.“ Нищо чудно, че лорд Ашфорд и синовете му притичаха от вратите на замъка, както и „прекрасната девица“ на турнира, ниско момиче с жълтеникава коса и закръглено розово лице. „Не ми изглежда толкова прекрасна“, помисли Дънк. Момичето с куклите беше по-хубаво.