Джордж Р. Мартин - Рицарят на Седемте кралства

Сред търговците имаше и оръжейници, както се беше надявал. Един тироши с раздвоена вапцана в синьо брада продаваше красиви шлемове — пищни фантастични неща, изковани във формата на птици и зверове и инкрустирани със злато и сребро. По-натам видя майстор на мечове, който продаваше евтини стоманени лезвиета, и още един, чиято работа беше много по-фина, но меч си имаше.

Мъжът, който му трябваше, беше чак в края на реда. Фина плетена ризница и люспести стоманени ръкавици бяха изложени на масата пред него. Дънк ги огледа внимателно и каза:

— Добра ти е работата.

— Най-добрата. — Ковачът беше късокрак, не повече от пет стъпки висок, но широк и плещест колкото Дънк. Имаше черна брада, огромни длани и нито капка скромност.

— Трябва ми броня за турнира — каза Дънк. — Добра кираса, яка, и цял шлем. — Полушлемът на стареца щеше да стане на главата му, но искаше повече защита за лицето, отколкото можеше да предложи само предпазителят за носа.

Майсторът оръжейник го изгледа от глава до пети.

— Едър си, но съм снаряжавал и по-едри. — Излезе иззад масата. — Смъкни се на колене, трябва да взема мярка на тия рамене. И на дебелия ти врат също. — Дънк коленичи. Оръжейникът премери с парче навързана на възли кожа около раменете, изсумтя, плъзна я около врата му, изсумтя отново. — Вдигни си ръката. Не, дясната. — Изсумтя трети път. — Сега се изправи. — Вътрешната страна на крака, дебелината на прасеца и ширината на кръста му докараха още сумтене. — Имам няколко парчета във фургона, които може да ти станат — каза мъжът, щом приключи. — Никакви хубости със злато и сребро, имай предвид, само добра стомана, здрава и проста. Правя шлемове, които приличат на шлемове, не на крилати прасета и шантави чуждоземни плодове, но моите ще ти свършат по-добра работа, ако те фрасне пика в лицето.

— Само това искам — каза Дънк. — Колко?

— Седемстотин елена, от добро чувство.

— Седемстотин елена?! — Беше повече, отколкото очакваше. — Аз… бих могъл да ти заменя малко стара броня, за по-дребен мъж… полушлем, ризница…

— Пейт Стоманата продава само своя работа — заяви мъжът. — Но сигурно бих могъл да използвам метала. Стига да не е много ръждясал, ще го взема и ще те облека за шестстотин.

Дънк можеше да го замоли да му даде бронята на доверие, но знаеше що за отговор ще получи молбата му. Беше пътувал със стареца достатъчно дълго, за да научи, че търговците са забележително недоверчиви към странстващите рицари, повечето от които всъщност не бяха много по-добри от разбойници.

— Ще ти дам два сребърника сега, а бронята и останалите пари утре.

Майсторът го изгледа за миг.

— Два сребърника за ден. След това си продавам работата на следващия.

Дънк извади двата елена от кесията си и ги плесна в мазолестата длан на оръжейника.

— Ще получиш всичкото. Смятам да съм шампион тука.

— Тъй ли? — Пейт захапа една от монетите. — А тия другите са дошли просто да те поздравят, предполагам?

Когато закрачи обратно към бряста, луната се беше издигнала високо. Зад него Ашфордски лъг беше грейнал от светлините на факли. Над тревата се носеха звуци на песен и смях, но настроението на Дънк бе мрачно. Можеше да се сети само за един начин да спечели пари за бронята си. Надвиеха ли го…

— Само една победа ми трябва — измърмори на глас. — Не е чак толкова много да се надявам.

Старецът изобщо не би се надявал на това. Сир Арлън не беше излизал на двубой от деня, в който бе свален от коня от принца на Драконов камък в турнир в Бурен край, преди много години.

— Не всеки мъж може да се хвали, че е строшил седем пики срещу най-добрия рицар в Седемте кралства — казваше. — Не бих могъл изобщо да се надявам да постигна нещо по-добро, тъй че защо да опитвам?

Дънк подозираше, че възрастта на сир Арлън има повече общо с това от принца на Драконов камък, но никога не посмя да го каже. Старецът си имаше своята гордост, до самия край. „Аз съм бърз и силен. Той винаги го твърдеше. Това, което беше вярно за него, не е задължително вярно и за мен“, каза си упорито.

Докато минаваше през буренясало парче земя и премисляше шансовете си, видя зад храстите мигаща светлина на огън. „Какво е това?“ Дънк не спря, за да помисли. Мечът се озова в ръката му сякаш сам и той връхлетя с рев през тревата.

И изведнъж спря, видял момчето край огъня.

— Ти!? — Отпусна меча. — Какво правиш тук?

— Пека риба — отвърна плешивото момче. — Искаш ли?

— Исках да кажа, как стигна тук? Кон ли открадна?