Джордж Р. Мартин - Рицарят на Седемте кралства

Но колкото и хубава гледка да бяха павилионите. Дънк знаеше, че там няма място за него. Протритото вълнено наметало щеше да е единственият му подслон тази нощ. Докато лордовете и великите рицари вечеряха с угоени петли и прасенца сукалчета, вечерята за Дънк щеше да е кораво и жилаво парче солено говеждо. Много добре знаеше, че ако вдигне бивака си на равното зелено поле, ще му се наложи да търпи мълчаливо презрение и открити подигравки. Някои навярно щяха да се държат добродушно с него, но по начин, който щеше да е още по-унизителен.

Един странстващ рицар трябваше да държи здраво на гордостта си. Без нея не беше нищо повече от наемен меч. „Трябва да си спечеля мястото сред тях. Ако се бия добре, някой лорд може да ме вземе в домакинството си. Тогава ще яздя в знатна компания и ще ям прясно месо всяка вечер в залата на замък, и ще вдигам своя си павилион на турнири. Но първо трябва да се справя добре.“ С неохота обърна гръб на турнирното поле и поведе конете си през дърветата.

В окрайнините на просторната ливада, чак на половин миля от градчето и замъка, намери едно място, където завой на ручей бе оформил дълбок вир. По краищата му растеше гъста тръстика и голям бряст бе извисил зелената си корона над всичко. Пролетната трева беше зелена като рицарско знаме и мека на допир. „Това ще е павилионът ми — каза си Дънк. — Павилион с листат покрив, по-зелен и от знамената на Тиреловци и Естермонтовци.“

Най-напред бяха конете. Щом се погрижи за тях, се съблече и нагази във вира да отмие прахта от пътя.

— Един истински рицар е и набожен, и чист — казваше винаги старецът и държеше да се мият от глава до пети всеки път, щом луната се обърнеше, все едно дали миришеха на вкиснало, или не. След като вече бе рицар, Дънк се закле да прави същото.

Поседя гол под бряста, докато изсъхне — топлият пролетен въздух галеше приятно кожата му, — загледан в едно водно конче, прелитащо лениво между тръстиките. „Защо на водното конче някъде му викат драконова муха? — зачуди се младежът. — Та то изобщо не прилича на дракон.“ Не че изобщо беше виждал дракон. Старецът беше виждал обаче. Дънк беше чул историята петдесетина пъти, как сир Арлън бил още малко момче, когато дядо му го взел до Кралски чертог и как видели последния дракон там, в годината преди да умре. Бил зелен и женски, малък и закърнял, със спаружени криле. Нито едно от яйцата й не се било излюпило.

— Според някои крал Егон я отровил — разправяше старецът. — Третият Егон ще да е бил, не бащата на крал Дерон, а тоя, дето го наричат Драконова гибел или Егон Нещастния. Страх го било от дракони, щото видял как звярът на чичо му изял собствената му майка. Летата станаха по-къси, откак последният дракон умря, а зимите по-дълги и по-жестоки.

Щом слънцето се смъкна под върховете на дърветата, захладня. Дънк усети, че кожата му настръхва, изтупа туниката и бричовете си в ствола на бряста да махне прахта колкото може, и ги навлече отново. На заранта щеше да потърси старшия на игрите и да запише името си, но тази нощ трябваше да се погрижи за други неща, ако се надяваше да участва.

И без да гледа отражението си във водата, знаеше, че не прилича много на рицар, тъй че окачи щита на сир Арлън на гърба си, за да се вижда гербът. Върза конете, остави ги да скубят гъстата зелена трева под бряста и се отправи пешком към полето на турнира.

В обичайни времена ливадата служеше за обща мера на хората от градчето Ашфорд оттатък реката, но сега се беше преобразила. За една нощ бе изникнало второ градче, селище от коприна вместо от камък, по-обширно и по-красиво от по-големия си брат отсреща. Десетки търговци бяха вдигнали щандовете си покрай полето, продаваха кече и плодове, колани и ботуши, кожи и ловни соколи, грънци, скъпоценни камъни, калаени съдове, подправки, пера за стрели и всякаква друга стока. Жонгльори, кукловоди и фокусници обикаляха сред тълпите и упражняваха занаята си… както и курвите и джебчиите. Дънк грижливо държеше ръка на кесията си.

Надуши миризмата на наденици, цвърчащи над един пушлив огън, и устата му се напълни със слюнка. Купи една с медник от кесията и рог ейл, за да я полее. Докато ядеше, погледа битка на боядисан дървен рицар с боядисан дървен дракон. Кукловодката, която движеше дракона, също беше хубава за гледане: висока сладурана от Дорн с маслинена кожа и черна коса. Беше тънка като пика и с не особено впечатляващи гърди, но на Дънк му харесваше лицето й и как пръстите й караха дракона да щрака с челюсти и да се плъзга в края на конците си. Щеше да хвърли някой петак на момичето, ако можеше да си позволи, но точно сега му трябваше всяка монета.