Джордж Р. Мартин - Рицарят на Седемте кралства

Блага стъпка имаше по-лек ход от стария Кестен, но Дънк все пак беше натъртен и уморен, когато зърна хана напред, висока сграда от кал и дърво край един поток. Топлата жълта светлина, сипеща се от прозорците, изглеждаше толкова подканяща, че не можеше да го подмине. „Имам три сребърника — каза си. — Достатъчно за толкова ядене и халби ейл, колкото смея да изпия.“

Докато се смъкваше от седлото, от потока излезе голо момче и почна да се бърше с грубо тъкано кафяво наметало.

— Ти ли си конярчето? — подвикна му Дънк. Момчето не изглеждаше на повече от осем-девет години, хилаво и с нездрав цвят на лицето, босите му крака бяха оцапани с кал до глезените. Косата обаче беше най-смахнатото нещо у него. Нямаше никаква коса. — Искам кобилата ми да се изтърка. И овес и за трите коня. Можеш ли да се погрижиш за тях?

Момчето го изгледа нагло.

— Що не? Стига да искам.

Дънк се намръщи.

— Тия не ми минават. Аз съм рицар, държа да го знаеш.

— Не приличаш на рицар.

— Всички рицари ли изглеждат еднакво?

— Не, но и на тебе не приличат. Вместо с колан си се препасал с въже.

— Докато държи ножницата, ми върши работа. Хайде, погрижи се за конете ми. Получаваш медник, ако се справиш добре, ако не — плесник по врата. — Не изчака да види как хлапето ще приеме това, а се обърна и се вмъкна през вратата.

Очакваше в този час ханът да е препълнен, но гостилницата се оказа почти празна. Младо лордче с мантия от фина дамаска бе задрямало на една маса и похъркваше тихо в локва разлято вино. Освен него нямаше никого. Дънк се заозърта колебливо, докато най-сетне от кухнята влезе едра ниска жена с бледо лице и рече:

— Сядай където ти хареса. Ейл ли ще искаш, или ядене?

— И двете.

Дънк седна до прозореца, по-надалече от спящия.

— Има печено агнешко със сос от билки и диви патици, синът ми ги застреля. Кое от двете ще искаш?

Не беше ял в хан от половин година, ако не и повече.

— И двете.

Жената се засмя.

— Е, достатъчно си голям и за двете. — Наля халба ейл и я донесе на масата му. — Ще искаш ли и стая за нощта?

— Не. — Нищо нямаше да му дойде по-добре от мек сламеник и покрив над главата, но трябваше да внимава с парите. И голата земя щеше да свърши работа. — Малко ядене, ейл и хващам за Ашфорд. Колко още има дотам?

— Един ден езда. Дръж на север, когато пътят се раздвои при изгорялата мелница. Момчето ми погрижи ли се за конете ти, или пак офейка нанякъде?

— Не, там е — отвърна Дънк. — Май нямаш клиентела.

— Половината градче замина да гледа турнира. И моите щяха да идат, ако ги бях пуснала. Ще получат този хан, като си отида, но на момчето му се ще повече да се перчи с войниците, а момичето все въздиша и се кикоти, щом някой рицар мине насам. Кълна се, не мога да проумея защо. Рицарите са досущ като другите мъже и не знам някой турнир да е променил цената на яйцата. — Изгледа Дънк с любопитство: мечът и щитът му й говореха едно, въженият колан и грубата туника — съвсем друго. — И ти ли си се запътил за турнира?

Той отпи от ейла, преди да отвърне. Ореховокафяв беше, и гъст на езика, точно както го обичаше.

— Аха. Смятам да съм шампион.

— Тъй ли? — рече много учтиво ханджийката.

В другия край на гостилницата лордчето вдигна глава от локвата вино. Лицето му имаше нездрав жълтеникав цвят под чорлавата песъчливокафява коса и руса четина, набола по брадичката. Потърка уста, примига към Дънк и каза:

— Сънувах те. — Посочи го с пръст и ръката му потрепери. — Стой настрана от мен, чуваш ли? Стой много настрана от мен.

Дънк го зяпна объркано.

— Милорд?

Ханджийката се наведе към него.

— Не му обръщай внимание, сир. Само пие и приказва за сънищата си. Ще ида да донеса яденето. — Разшава се и се върна в кухнята.

— Ядене? — Лордчето го изрече като мръсна дума. Вдигна се на крака и се олюля, с едната ръка на масата, за да не падне. — Ще ми призлее. — Предницата на туниката му беше почервеняла и спечена от стари петна вино. — Исках курва, но ни една не може да се намери тука. Всички са заминали за Ашфордски лъг. Милостиви богове, трябва ми вино! — Излезе залитайки от гостилницата и Дънк чу как се заизкачва по стъпалата, като си тананикаше нещо под нос.

„Тъжно същество. Но защо си помисли, че ме познава?“ Дънк се замисли над халбата ейл.

Агнешкото се оказа най-вкусното, което изобщо бе ял, а патицата беше още по-вкусна, сготвена с череши и лимони и съвсем не толкова мазна като повечето. Ханджийката донесе и грах в масло, и овесен хляб, още горещ от фурната. „Ей това значи да си рицар — каза си Дънк, докато осмукваше последното късче месо от кокала. — Добра храна и ейл на корем и никой, който да ме шамароса по врата.“ Взе си втора халба ейл с яденето, трета да го полее и четвърта, защото нямаше кой да му каже, че не може, а когато приключи, плати на стопанката със сребърен елен и пак му върнаха цяла шепа медници.