Джордж Мартин: Игра на тронове

Книга първа от "Песен за огън и лед"

— Трябва да се връщаме — настоя Гаред. В гората вече притъмняваше. — Диваците са мъртви.

— Мъртвите ли те плашат? — подхвърли с тънка усмивка сир Веймар Ройс.

Гаред не се хвана на въдицата. Беше стар, вече над петдесетте. Лордчетата с жълто около устата идват и си отиват. Тях с лопата да ги ринеш.

— Мъртвите са си мъртви. С мъртвите работа нямаме.

— А дали са мъртви? — настоя Ройс. — Имаме ли доказателство?

— Уил ги видя — отвърна Гаред. — Щом той казва, че са мъртви, за мен е достатъчно.

Уил си знаеше, че рано или късно ще го въвлекат в спора. Предпочиташе да е по-късно.

— Майка ми казваше, че мъртвите не пеят.

— Моята дойка също, Уил — отвърна Ройс. — Не вярвай на това, което си чул до женска гърда. Човек може да научи нещо дори от мъртвите. — Гласът му отекна в здрача на леса.

— Чака ни дълъг път — отбеляза Гаред. — Осем, може би девет дни. А вече се мръква.

Сир Веймар Ройс равнодушно погледна небето.

— Като всеки ден по това време. Тъмното ли те размеква, Гаред?

Уил видя как устните на Гаред се присвиха. Не му убягна гневът в погледа под дебелата черна гугла на наметалото. Четиридесет години беше Гаред в Нощния страж, още от момче, и не беше свикнал да го поднасят. Но Уил долови и нещо друго под наранената гордост на по-възрастния мъж. Не беше трудно да се усети: една едва стаена напрегнатост, опасно близка до страха.

Уил споделяше безпокойството му. Служеше на Вала вече четвърта година. Когато за първи път го пратиха отвъд, всички стари приказки го връхлетяха и червата му се обърнаха наопаки. После се смя. А сега беше ветеран с над сто обхода зад гърба си и безкрайната тъмна пустош, която южняците наричаха „Гората на духовете“ вече не го ужасяваше.

До тази нощ. Тази нощ бе някак по-различно. Този мрак го изпълваше с някаква тръпка, от която настръхваше. Яздеха вече девет дни — на север, на северозапад, отново на север, все по-далече от Вала, по следите на бандата диваци. Всеки изминал ден ставаше все по-лошо. Днес беше най-зле. От север излезе студен вятър и дърветата зашумяха като живи. През целия ден Уил имаше чувството, че нещо го следи. Нещо студено и безмилостно, нещо, което никак не го обича. Гаред също го бе усетил. Нищо друго не му се искаше сега на Уил толкова силно, колкото да се втурне презглава назад към безопасното убежище на Вала. Но не може човек да сподели такова чувство с командира си.

Особено с такъв командир.

Сир Веймар Ройс беше последният син на древен род с твърде много наследници. Осемнадесетгодишен младок с приятна външност, сивоок, чаровен и тънък като острие на нож. Възседнал едрия си черен дестриер, той се извисяваше над Уил и Гаред с техните по-дребни гарони. Носеше черни кожени ботуши, черен вълнен клин, черни ръкавици от къртича кожа и черна плетена ризница, тънка, гъвкава и лъскава върху сплъстена вълна и щавена кожа. Сир Веймар беше заклет брат на Нощния страж от по-малко от година, но никой не можеше да го упрекне, че не е подготвен за призванието. Поне ако се съдеше по доспехите.

Наметалото от черен самур увенчаваше блясъка на младия рицар: плътно и меко като грях.

— Бас държа, че сам ги е избил — подметна веднъж Гаред на чаша вино в казармата. — Прекършил е тънките им вратленца със собствените си ръце великият ни воин. — Изпопадаха от смях.

Трудно е да се подчиняваш на човек, комуто се присмиваш над чашата, помисли Уил и потръпна върху гърба на гарона. Гаред сигурно изпитваше същото.

— Мормон нареди да ги проследим. Е, направихме го — заговори Гаред. — Казвам ви, мъртви са. Няма да ни безпокоят повече. Чака ни тежка езда. Нещо времето не ми харесва. Ако падне сняг, два дни няма да ни стигнат да се върнем. А снегът е най-доброто, което можем да очакваме. Виждали ли сте ледена виелица, милорд?