Джордж Р. Мартин - Рицарят на Седемте кралства

— Момче, остави тази кранта и се погрижи за коня ми.

Един от ездачите беше слязъл пред конюшнята. „На мен говори“, осъзна Дънк.

— Не съм конярче, милорд.

— Много тъп ли си за това? — Заговорилият го носеше черно наметало, обшито с ален сатен, но одеждите под него бяха ярки като пламък, само червено, жълто и златно. Тънък и прав като кортик, макар и невзрачен на ръст, беше почти на възрастта на Дънк. Къдрици сребристозлатна коса обграждаха изваяно и властно лице: високо чело и изпъкнали скули, прав нос, безукорно бяла гладка кожа. Очите му бяха с тъмновиолетов цвят. — Ако не можеш да се оправиш с кон, донеси ми вино и доведи някое хубаво слугинче.

— Ъъ… прощавайте, милорд, но и слуга не съм. Имам честта да съм рицар.

— Тъжни времена за рицарството напоследък — изсумтя принцчето, но после един от младите ратаи в конюшнята притича и той се обърна да му подаде юздите на великолепния си породист кон. Дънк го забравиха моментално. Той въздъхна облекчено и се шмугна вътре да изчака старшия на конюшните. Достатъчно неловко се чувстваше покрай лордовете и павилионите им, не му беше работа да говори с принцове.

Нямаше никакво съмнение, че красивият юноша е принц. В жилите на Таргариен течеше кръвта на изгубената Валирия отвъд моретата и сребристозлатната им коса и виолетови очи ги отличаваха от обикновените хора. Дънк знаеше, че принц Белор е по-стар, но младокът като нищо можеше да е някой от синовете му: Валар, когото често наричаха Младия принц, за да го различават от баща му, или Матарис. Още по-младия принц, както го бе нарекъл веднъж шутът на лорд Суан. Имаше и други принцове, братовчеди на Валар и Матарис. Добрият крал Дерон беше отгледал четирима синове, трима от които имаха свои синове. Родословната линия на драконовите крале беше почти замряла по време на баща му, но обикновено твърдяха, че Дерон Втори и синовете му са я подсигурили за вечни времена.

— Ти. Питал си за мен. — Старши конярят на лорд Ашфорд имаше червендалесто лице, станало още по-червено от оранжевата му ливрея и отривистото му говорене. — Казвай какво има? Нямам време за…

— Искам да продам тази кобила — прекъсна го бързо Дънк, преди мъжът да го е разкарал. — Добра е, стъпва сигурно и…

— Нямам време, казвам ти. — Хвърли много бегъл поглед на Блага стъпка. — Милорд Ашфорд няма нужда от такива. Заведи я в градчето, Хенли може би ще ти даде някой сребърник. — И му обърна гръб.

— Благодаря ви, милорд — побърза да каже Дънк, преди мъжът да си е тръгнал. — Милорд, кралят ли е дошъл?

Старшият на конюшните се изсмя.

— Не, слава на боговете. Това нашествие на принцове е достатъчно изпитание. Къде ще намеря ясли за всички тези животни? А фураж? — Излезе навън и завика на ратайчетата си.

Докато Дънк напусне конюшните, лорд Ашфорд беше отвел кралските си гости в залата на замъка, но двама от рицарите на кралската гвардия с белите им брони и снежнобели наметала се бяха задържали на двора и говореха с капитана на стражата. Дънк спря пред тях.

— Милорди, аз съм сир Дънкан Високия.

— Добра среща, сир Дънкан — отвърна по-едрият от белите рицари. — Аз съм сир Роланд Крейкхол, а това е заклетият ми брат, сир Донел от Дъскъндейл.

Седемте шампиони на Кралската гвардия бяха най-могъщите воини във всичките Седем кралства, освен може би самия принц на короната, Белор Копиетрошача.

— Да ви включат в списъците ли сте дошли? — попита с тревога Дънк.

— Не би ни подобавало да се бием срещу тези, които сме се заклели да защитаваме — отвърна сир Донел, с рижа коса и брада.

— Принц Валар има честта да е един от шампионите на лейди Ашфорд — обясни сир Роланд. — А двама от братовчедите му смятат да участват в игрите. Останалите дойдохме само да гледаме.

Успокоен, Дънк благодари на белите рицари за добрината им и подкара навън през портите, преди още някой принц да е решил да го спре. „Трима млади принцове“, разсъди той, след като обърна кобилата към улиците на Ашфорд. Валар беше най-големият син на принц Белор, втори поред наследник на Железния трон, но Дънк не знаеше колко от прословутата мощ на баща си с пика и меч може да е наследил. Още по-малко знаеше за другите принцове Таргариен. „Какво ще направя, ако се наложи да яхна срещу принц? Дали изобщо ще ми позволят да предизвикам на двубой толкова знатен?“ Не знаеше отговора. Старецът често беше казвал, че е тъп като стена на замък, и в момента се чувстваше точно така.

За Хенли Блага стъпка изглеждаше съвсем добре, докато не чу, че Дънк иска да я продаде. Тогава конярят започна да вижда в нея само недостатъци. Предложи триста сребърника. Дънк отвърна, че трябва да получи три хиляди. След много спор и ругатни се разбраха за седемстотин и петдесет сребърни елена. Това беше доста по-близо до началната цена на Хенли, отколкото на Дънк, което го накара да се почувства като губещ двубоя, но конярят нямаше да вдигне повече, тъй че накрая нямаше друг избор, освен да се примири. Вторият спор почна, когато Дънк заяви, че цената не включва седлото, а Хенли настояваше, че го включва.