— Разбирам. Милорд, а учителят по оръжия Айвис…
— Не. Той е нужен другаде. Портален сержант Раскан и четирима Погранични мечове ще ни пазят. Това няма да е ленива разходка. Ще яздим бързо, с резервни коне. Пустошта Барет е негостоприемна през всички сезони.
— Кога тръгваме, господарю?
— Вдругиден.
— Милорд, смятате ли да ме оставите при азатанаите?
Драконъс беше отишъл до отворения прозорец.
— Възможно е — каза той, загледан към нещо на двора, — да повярваш, че не те искам, Аратан.
— Не е нужно да се извинявате, милорд.
— Знам. Сега иди при Сагандер и му помогни да стегне багажа си.
— Да, господарю.
Аратан стана, поклони се зад гърба на баща си и напусна залата.
Краката му се огъваха от слабост. Не се беше държал добре. Не и в тази своя първа истинска среща с баща си. Беше изглеждал глупаво, наивно, разочароващо за мъжа, който го беше създал. Навярно това бяха неща, които всички синове изпитваха пред бащите си. Но времето или се движи напред, или изобщо не се движи. Тъй че той вече не можеше да направи нищо, за да промени станалото.
Сагандер често говореше за надграждане над вече станалото и че човек трябва да има това наум във всеки момент, при всеки свой избор, вече направен или предстоящ. „Дори грешките предлагат парчетии, от които да надграждаш“, каза си Аратан. Можеше да надгражда от счупени пръчки и натрошени кости, ако потрябва. Такива градежи навярно щяха да се окажат слаби, но пък и той имаше малко тежест, която да крепят. Беше копеле, с непозната майка, а баща му го отпращаше.
„Ледът е тънък. Трудно е да намериш опора. Опасно е да се върви тук.“
Сагандер добре помнеше деня, в който момчето едва не се удави. Всеки път, щом останеше с твърде много въпроси в живота си, всеки път, щом загадките на света се струпваха около него, се замисляше за онзи лед. Разяден отдолу от мръсните газове, вдигащи се от гниещата говежда тор, разстлала се на дебел пласт тиня върху камъните на старата кариера под трийсетте разтега тъмна вода. След няколкото дни необичайна за сезона топлина, последвана от жесток студ, ледът бе изглеждал достатъчно здрав, ала очите бяха немощни да различат истина от лъжа. И макар момчето да беше стъпило само̀ на хлъзгавата му повърхност, Сагандер можеше да усети измамата под собствените си крака — не под краката на Аратан в онази ясна мразовита утрин, а под собствените си. И можеше да чуе пращенето, а сетне и ужасния пукот, и всеки миг щеше да залитне и да запропада надолу, докато светът под него се продънваше.
Беше нелепо. Трябваше да е въодушевен. Предстоеше му, вече в заника на живота му, пътуване при азатанаите, че и отвъд тях, чак до владенията на Джагът. Там, където въпросите му щяха да намерят отговори, където загадките щяха да се прояснят, всички истини да се разкрият и мир да се утаи над душата му. И все пак всеки път щом мислите му се плъзнеха натам, към онази предстояща благословия на познанието, се сещаше за леда. И го обземаше страх, докато чакаше да чуе пукота.
Нещата трябваше да са понятни. От единия край до другия, все едно от коя посока ще решиш да започнеш пътуването, всичко трябва да се намести. Точното наместване е дарът на реда, доказателството за контрол, а през контрола е пътят към господството. Сагандер не можеше да приеме един непознаваем свят. Загадките трябваше да се преследват докрай. Като свирепите врашани, които някога бяха вилнели из Черния лес: всичките им мрачни леговища бяха разкрити, докато не бяха останали места, където зверовете да се крият; бяха ги убили до последния и сега най-сетне човек можеше да ходи безопасно из леса, и никакъв вой не нарушаваше вече ведрата тишина. Черния лес беше станал познаваем. Безопасен.
Щяха да стигнат до азатанаите и до Одан на Джагът, може би дори до самия Омтоуз Феллак, Запустелия град. Но най-хубавото от всичко: щеше най-после да види Първия дом на Азат и може би дори да поговори със Строителите, които го обслужваха. И щеше да се завърне в Куралд Галайн увенчан със слава, с всичко, което му беше нужно, за да разпали бляскавото възкресение на славата си като учен, и всички онези, които се бяха отвърнали от него, без дори да крият презрението си, щяха отново да се стекат към него като кутрета, а той с радост щеше да ги поздрави… с ботуша си.
Не, животът му още не беше свършил.
„Никакъв лед няма. Светът под мен е сигурен и стабилен. Чуй! Нищо няма.“
Тихо почукване по вратата го накара за миг да затвори очи. Аратан. Как можеше мъж като Драконъс да стане баща на такова дете? О, Аратан беше достатъчно умен и според всички сведения Айвис бе изчерпал тънкостите, на които можеше да научи момчето в боравенето с меча. Но тези умения нямаха кой знае каква стойност. Оръжията бяха бързото средство, към което прибягваха онези, които не можеха да убеждават или се бояха от истината. Сагандер бе положил всички усилия с Аратан, но момчето, въпреки острия си ум, като че ли беше обречено на посредственост. Но пък какво друго може да се очаква от едно нежелано дете?
Читать дальше