Стивън Ериксън: Ковачница на мрак

Чукането се повтори. Сагандер въздъхна и подкани Аратан да влезе. Чу как вратата се отвори, но не откъсна поглед от многобройните вещи, струпани на масата.

Аратан се приближи до него и ги огледа мълчаливо. После каза:

— Господарят каза, че трябва да пътуваме леко, сър.

— Знам много добре какво ще ми трябва и това е минималното. Е, а ти какво искаш? Както виждаш, много съм зает — ще ми трябват поне три дни да се приготвя. Но ще е както лорд Драконъс заповяда, тъй че ще трябва да се оправя.

— Дойдох да помогна да си стегнете багажа, сър.

— А твоят багаж?

— Готов е.

— Ще съжалиш за безгрижието си, Аратан — изсумтя Сагандер. — Тези неща искат грижа и обмисляне.

— Да, сър.

Сагандер махна с ръка към струпаното на масата.

— Както виждаш, приключил съм с първоначалния подбор. Винаги имам наум, че сигурно ще ми хрумне да добавя някои неща в последния момент преди тръгването, което значи, че трябва да се погрижа във всеки сандък да има свободно място. Очаквам да се върна с много изделия и писания също тъй. Честно казано, не виждам как можеш да ми помогнеш, освен да смъкнеш сандъците по стълбището, а за това ще ти трябва помощ. Най-добре да го оставим на слугите.

Момчето все пак се поколеба, а после каза:

— Мога да ви помогна да оставите повече свободно място в сандъците, сър.

— Нима? И как ще го направиш?

— Виждам, че имате пет шишета мастило, сър. Тъй като ще яздим бързо, няма да има много време за писане по пътя…

— А щом пристигнем при азатанаите?

— Те, разбира се, ще имат мастило, сър, с което ще са щедри, особено щом става дума за гостуващ учен, толкова прочут като вас. Всъщност вярвам, че ще са също толкова щедри и със свитъци, пергаменти и восък, както и с рамки, сушени черва и писци. — И преди Сагандер да е успял да отвърне, продължи: — А тези карти — на Куралд Галайн — предполагам, че са замислени като дарове?

— Обичайно е…

— Макар между азатанаите и тайстите да е имало мир от доста време, несъмнено други посетители на азатанаите биха могли да оценят такива карти доста високо, по съвсем погрешни причини. Сър, вярвам, че лорд Драконъс ще забрани да се подаряват карти.

— Една размяна между учени в интерес на знанието няма никакво отношение към рутинните политически проблеми… впрочем, откъде се взе тази твоя наглост?

— Извинявам се, сър. Може би да се върна при господаря ни и да го попитам?

— Какво да го попиташ? Не ставай глупак. Освен това не си въобразявай, че изведнъж си се издигнал в ранг просто защото си прекарал няколко минути с господаря ни. Все едно, вече заключих, че няма да взимам картите. Прекалено обемисти са. Освен това тези копия са направени от твоята ръка, миналата година, и точността им, меко казано, е подозрителна, дори плачевна в някои случаи. Всъщност предвид това качеството им като дарове е крайно съмнително, след като гъмжат от грешки, несъмнено. Искаш да ми помогнеш ли, ученик? Много добре. Помисли за по-подходящи дарове тогава.

— За един получател или за много, сър?

Сагандер помисли над въпроса, след което кимна.

— Четири на прилична цена и един изключително ценен.

— Изключително ценният за владетеля на Хейт2 ли ще е предназначен, сър?

— Разбира се, че за него! Хайде, да те няма. Но да си се върнал преди камбаната за вечеря.

Докато Аратан напускаше, Сагандер го спря.

— Момент. Реших да намаля броя на сандъците до два, като единият ще е пълен само наполовина. Имай го предвид — за подаръците.

— Да, сър.

Аратан излезе и затвори. Вратата изскърца.

Подразнен от звука, Сагандер отново съсредоточи вниманието си върху струпания на масата багаж. Избута картите от ръба, тъй като пречеха на гледката му.

Не мислеше, че момчето има кой знае какви шансове да намери подходящ подарък за лорда на Хейт, но пък трябваше да отпрати Аратан, за да не му се пречка в краката. Беше забелязал, че момчето е започнало да развива нов лош навик, макар че все още му беше трудно да го определи точно. Беше в начина, по който говореше, във въпросите, които задаваше, и в онази маска на невинност, когато ги задаваше. Не просто невинност, но искреност. Нещо в цялата тази работа беше подозрително, сякаш всичко това не беше съвсем истинско.

Трябваше да има някаква причина Сагандер да се чувства обезпокоен след почти всеки разговор, който бе имал напоследък с Аратан, нали?

Както и да е, това пътуване щеше да върне момчето на мястото му — ококорено и уплашено. Светът извън къщата и дворовете ѝ беше огромен, съкрушителен. След злополуката в старата кариера на Аратан му бе забранено да излиза в околностите и дори кратките му разходки до селото долу бяха надзиравани.