Стивън Ериксън - Ковачница на мрак

— Само да не е на тренировъчния плац — каза Раскан. — Трябва да кача момчето на боен кон следобеда.

— Да се настаним в другия край? — предложи Ринт навъсено.

— Става, макар че Аратан не е в най-добрата си форма пред твърде много очи.

Ферен го погледна остро.

— Смяташ ли, че бихме се подигравали на сина на лорда, сержант?

— Незаконен…

— Ако бащата не гледа с добро око на момчето, това си е негова работа — отвърна тя.

Раскан се замисли над подтекста в думите ѝ и се намръщи.

— На Аратан не трябва да се гледа като на нещо повече от новобранец, какъвто винаги е бил. Ако заслужи подигравка, защо да му я пестим? Не, притеснението ми е, че всяка нервност от негова страна може да му навреди, а след като тръгваме утре, бих искал да не ми се наложи да докладвам на лорда, че е негоден за пътуване.

Странният поглед на Ферен се задържа върху него още миг, след което тя извърна очи.

Раскан заяви по-твърдо:

— Отсега нататък нека да е ясно на всички ви, че не съм длъжен да ви се обяснявам. Момчето е под моя опека и как се оправям с него не е предмет на дискусия. Разбрано?

Ринт се усмихна.

— Напълно, сержант.

— Моите извинения, сержант — добави сестра му.

Раскан тръгна към конюшните. Подметките на ботушите му заскърцаха по каменната настилка.

Късно следобед сержантът накара момчето да изведе бойния кон за юздите през главната порта и към тренировъчния полигон. Торфът беше разровен непоправимо, откакто отрядът копиеносци бе започнал да упражнява кръгова формация на ново попълнение кавалерийски коне. През полето течеше поток и под торфа имаше глина, което правеше терена опасен за езда, както щеше да е в битка. Всяка година губеха по два-три коня и също толкова войници, но според господаря им много от хората на Великите домове бяха зле обучени и снаряжени за конно сражение, а намерението на Драконъс беше да се възползва от слабостта им, ако се стигне до гражданска война.

„Гражданска война.“ Никой не смееше да изрече двете думи на глас, но всички се подготвяха за нея. Беше безумие. Според Раскан в цялата бъркотия нямаше нищо, което да изглежда непреодолимо. Каква беше тази власт, която толкова много като че ли бяха решени да сграбчат? Освен ако не държиш нечий живот в ръката си — или заплахата за него, — беше безсмислено. А ако всичко се свеждаше до тази проста, груба истина, то що за страст изгаряше всички, които толкова жадуваха за власт? Кой сред всички онези глупаци, бръмчащи из знатните дворове на кралството, щеше да е толкова дързък или честен, за да заяви: да, точно това искам. Властта над живота и смъртта на колкото може повече от вас. Не я ли заслужавам? Не съм ли си я спечелил? Няма ли да я взема?

Но Раскан беше само обикновен сержант. Не притежаваше проницателния ум на Сагандер или на лордовете, дамите и висшите слуги на Куралд Галайн. Явно му убягваше нещо и мислеше простовато като глупак. Във властта имаше нещо повече, отколкото можеше да схване. Знаеше само, че животът му всъщност е в ръцете на някой друг и че може би има някакъв шанс за избор в това. Но и да беше така, той нямаше достатъчно мъдрост или ум да го види.

Момчето беше смълчано, както винаги, когато поведе привидно кроткото животно по меката разровена земя.

— Забележи високия гръб на седлото, Аратан — заговори Раскан. — По-висок е, отколкото си свикнал, но не е толкова висок, че да ти прекърши гръбнака като пръчка, щом връхлетиш в боен строй. Не, по-добре да те изхвърли, отколкото това. Тогава поне имаш някакъв шанс, ако оцелееш след падането. Не голям, но все пак. Това обаче не е твоя грижа засега. Просто искам да го разбереш. Това е боен кон и такъмите му са различни. Чашковидните стремена, раздвоеният рог. Във всеки случай няма да носиш пълна броня. Лордът има други идеи за това и ако изобщо се сблъскаме с конница, ще я заобиколим отдалече. Няма да позволим да ни изкормят като добитък.

Очите на Аратан се плъзнаха покрай Раскан към четиримата Погранични мечове, насядали на един от дънерите покрай тренировъчното поле. Сержантът също погледна натам и отново се обърна към момчето.

— Тях ги остави. Трябва ми и очаквам вниманието ти.

— Да, сър. Но защо са вдигнали палатки? Не са ли добре дошли в двора?

— Това си е техен избор. Те са диваци. Сигурно не са се къпали от години. Гледай мен, Аратан. Значи тези бойни коне са специална порода. Не просто поради големината, но и заради нрава си. Повечето коне по-скоро ще се убият, отколкото да наранят някого от нас — е, нямам предвид хапанията и по някой случаен ритник, или вдигането на задни крака в паника и прочее. Това е само случайно или при лошо настроение. Трябва да запомниш това. Тези животни са грамадни в сравнение с нас. Само с тежестта си биха могли да ни смажат, да ни стъпчат, да ни направят на каша от месо и кости. Но не го правят. Покоряват се. Един покорен кон обаче е уплашен кон, уплашен от нас имам предвид. Един покорен кон е питомен и страхът е заменен с доверие. Сляпо доверие понякога. Идиотско доверие. Точно така е.