Стивън Ериксън - Ковачница на мрак

— И ако този убиец се гърчи цяла вечност в прегръдката на Хаоса, само това е заслужил — изсъска Галак.

Виле вече се беше намръщил.

— Малко прекаляваш, Галак. Все пак ловуваме, веднъж на няколко дни. Убиваме, щом се наложи, за да останем живи. Не е по-различно от ястреб или вълк.

— Но не сме като ястребите и вълците, Виле. Можем да се сетим за последствията от това, което правим, а това ни прави… уф, не се сещам за думата…

— Виновни? — предположи Ринт.

— Това е думата, да.

— Не разчитай на съвестта. — Ферен долови горчивината в гласа си, но ѝ беше все едно. — Тя винаги се прекланя пред нуждата.

— А нуждата често е лъжа — добави Ринт и кимна.

Ферен гледаше разровения торф на тренировъчния полигон. Насекоми кръжаха и танцуваха над локвичките, оставени от копитата. Светлината бавно гаснеше. От шубраците зад тях доехтя вечерна птича песен — прозвуча странно жалостиво. Почти ѝ призля.

— Непроницаем мрак, викаш? — Виле поклати глава. — Защо ще го прави?

— Защо не? — промълви Ферен. — След като красотата е мъртва?

Разделени от река Дорсан Рил, земите на Великия дом на Драконите включваха верига оголени хълмове, десетки стари минни шахти, три гори, които някога бяха непроходим лес, едно село на арендатори, скромни ферми, оградени с ниски каменни стени, и низ дълбоки езерца, запълнили изоставени каменни кариери, в които се развъждаше риба. Общата земя осигуряваше паша за амриди с черна вълна и за добитък, макар фуражът да беше оскъден.

Тези земи очертаваха северозападната граница на Куралд Галайн. Свързваше ги зле поддържан разровен път и един азатанайски мост, тъй като повечето трафик минаваше по Дорсан Рил, където превозът се улесняваше от дълга поредица буксирни въжета и рудани. Макар че и тези задвижвани от волове механизми стояха бездейни по време на пролетното наводнение, когато дори от хиляда разтега ревът на реката можеше да се чуе от всяка стая на Великия дом.

Хълмовете непосредствено на запад и север от крепостта бяха предимно гранит, от високо ценената ситнозърнеста разновидност, и това бе единственият източник на богатство за Дома на Драконите. Най-големият триумф на лорда обаче — и може би най-големият повод за завист и притеснение преди да придобие титлата Консорт на Майка Тъма — бяха загадъчните му връзки с азатанаите. Колкото и дръзка и впечатляваща да беше архитектурата на Галайн, увенчана с бляскавата Цитадела, строителите от Азатанаи нямаха равни на себе си и новият Велик мост в Карканас беше достатъчно доказателство за това, мост, подарен на града от самия лорд Драконъс.

Мислещите в двора, или поне тези, които можеха да разсъждават проницателно, не пропуснаха да забележат символичния жест, който представляваше вдигането на моста. Но дори това се оказа достатъчен повод за горчивина, негодувание и тихо очерняне. Гледането на размяна на дарове винаги горчи, когато свидетелят не е нито даващ, нито получаващ. Чрез тази мярка се определя положение, но никое определение не се задържа за дълго, а благодарността е рехава като дъжд по камъните от самотен облак в слънчев ден.

И да бяха изсечени думи на масивните каменни блокове на Великия мост, те бяха добре скрити. Може би, ако човек завържеше лодка под дъгата му за някой от големите каменни пръстени, толкова изкусно взидани там, и светнеше с фенер нагоре, щеше да открие ред след ред азатанайско писмо. Но най-вероятно това беше просто измислица и нищо повече. Живеещите и работещите по реката в Карканас не се месеха със знатните, нито с ваятелите, художниците и поетите на времето, и каквото виждаха, си беше тяхна работа.

Дали мечтаеха за мир, тези мръсни мъже и жени със странните им го̀вори, докато се плъзгаха в съдовете си над бездънните черни води? И когато отиваха извън града, там, където бреговете бяха подронени и наносите покрай речното корито бяха черни, когато отиваха да отдадат почит на онази целувка на вода и земя, бояха ли се от бъдещето?

И можехме ли ние — о, богове, можехме ли — да си представим кръвта, която щяха да пожертват в наше име?

Ще има мир.

Свещите обагряха въздуха в златно, смекчаваха бледата слънчева светлина, струяща от високите тесни прозорци. Бяха десетки и десетки, закрепени на многобройните свещници — толкова, колкото можеше да се заделят от неизползваните стаи на цитаделата, — и над половината се бяха стопили на пънчета, пламъчетата им мигаха и отпращаха нагоре пипала черен дим. Бдителен слуга стоеше готов да замени поредната, отдала живота си.