Октавия Бътлър - Ритуали на съзряването

нямаха никаква идея как може да изглежда детето след метаморфоза. Но

оанкалите, така или иначе, не им позволяваха да задържат децата.

– Говориш ли английски? – провикна се Лилит и Акин, напрягайки се да

погледне над рамото ?, видя как мъжът сваля лъка и стрелата си. –

Английският е единственият човешки език, който се говори тук – каза

Лилит.

Акин се успокои от това, че тя нито звучеше, нито миришеше като уплашена.

Страхът му намаля.

– Чух те да говориш с някого – каза мъжът на английски с лек акцент.

– Дръж се здраво – прошепна Лилит.

Акин сграбчи тъканта на платнената торба, в която тя го носеше. Държеше

се с ръце и крака и му се искаше да е по-силен.

– Селото ми не е далече от тук – каза тя на мъжа. – Там ще си добре

дошъл. Храна. Подслон. Скоро ще завали.

– С кого говореше! – поиска да разбере мъжът, приближавайки се.

– Синът ми.

Тя посочи Акин.

– Какво? Бебето ли?

– Да.

Мъжът се доближи, взирайки се в Акин. Акин отвърна на погледа му иззад

рамото на Лилит, а любопитството му окончателно надделя над страха. Мъжът

беше гол до кръс-та, с черна коса, гладко избръснат и набит. Косата му

беше дълга и се спускаше свободно по гърба му. Над челото си я бе отрязал

в права линия. Нещо в него му напомняше за снимката на Джоузеф, която

беше виждал. Очите на този мъж бяха тесни като на Джоузеф, но кожата му

беше почти толкова кафява, колкото на Лилит.

– Детето изглежда добре – каза той. – Какво му има?

Тя го погледна.

– Нищо – каза му с равен тон.

Мъжът се намръщи.

– Не искам да те обидя. Просто… Той наистина ли е толкова здрав, колкото

изглежда?

– Да.

– Не съм виждал бебе отпреди войната.

– Така и предположих. Ще дойдеш ли с нас в селото? Не е далече.

– Как така ти позволиха да имаш момче?

– Как са позволили на майка ти да има момче?

Мъжът направи една последна крачка и изведнъж се озова прекалено близо.

Стоеше напълно изправен и се опитваше да я сплаши със стегнатата си

гневна поза и взиращите се очи. Акин бе виждал човеци да се държат така

един с друг и преди. Никога не действаше пред конструкти. Акин никога не

беше виждал да действа и при Лилит. Тя не помръдна.

– Аз съм човек – каза мъжът. – Вижда се. Роден съм преди войната. В мен

няма нищо от оанкалите. Имам двама родители, и двамата човеци, и на тях

никой никога не им е казвал кога и дали да имат деца, и от какъв пол да

са тези деца. Сега ми кажи как така ти позволиха да имаш момче?

– Поисках да имам.

Лилит се протегна, грабна лъка на мъжа и го счупи с коляното си, преди

мъжът да може да осъзнае напълно какво се е случило. Движението ? беше

прекалено бързо, за да може той да го проследи, дори и да го очакваше.

– Добре дошъл си, ако искаш храна и подслон – каза тя, – но оръжията са

забранени.

Мъжът отстъпи назад, препъвайки се.

– Обърках те с човек – каза той. – Господи, изглеждаш като човек.

– Родена съм двайсет и шест години преди войната – каза тя. – Достатъчно

човек съм. Но имам други деца в селото. Няма да занесеш оръжия при тях.

Той погледна към мачетето, закачено на колана ?.

– Това е инструмент – каза тя. – Не ги използваме срещу другия.

Той поклати глава.

– Не ми пука какво казваш. Това беше здрав лък. Никоя човешка жена не би

трябвало да може да го грабне от мен и да го счупи така.

Тя се отдалечи от него, извади мачетето от калъфа и отряза един ананас.

Взе го внимателно в ръце, отсече острите листа отгоре и отряза още два

плода.

Акин наблюдаваше мъжа, докато Лилит слагаше маниоката и ананасите в

кошницата си. Тя отсече един ствол с банани и след като провери, че по

него няма змии и опасни насекоми, го подаде на мъжа. Той бързо направи

крачка назад.

– Вземи да носиш тези – каза тя. – Нищо им няма. Добре, че попаднахме на

теб. Двамата ще можем да носим повече.

Тя отряза повече от дузина ленти куат – оанкалски зеленчук, който Акин

обожаваше – и ги върза в сноп с помощта на тънки лиани. Отсече и тлъсти

стъбла скиджи, който оанкалите бяха създали от някакво мутирало след

войната земно растение. Хората казваха, че има вкуса и консистенцията на

плътта на едно изчезнало животно – прасето.

Лилит върза стъблата скиджи и пристегна целия сноп малко над ханша си

отзад. Преметна Акин през едното си рамо, а кошницата през другото.

– Можеш ли да го наблюдаваш, без да използваш очите си? – прошепна на