Октавия Бътлър - Ритуали на съзряването

Акин.

– Да – отговори ? той.

– Направи го. – И тя се обърна към мъжа: – Ела. Оттук.

Тя пое по пътеката към селото, без да изчаква, за да види дали мъжът ще я

последва. За известно време изглеждаше, сякаш е решил да остане. Тясната

пътека зави зад едно огромно дърво и Акин го изгуби от поглед. Не се

чуваше дали ги следва. После се чу взрив от звуци – бързащи крака, тежко

дишане.

– Чакай! – викна мъжът.

Лилит спря и го изчака да ги настигне. Акин забеляза, че той още държеше

ствола с банани. Носеше го на лявото си рамо.

– Наблюдавай го! – прошепна Лилит на Акин.

Мъжът се приближи, след това спря и се взря в нея, мръщейки се.

– Какво има? – попита го.

Той поклати глава.

– Просто не знам какво да мисля за теб – каза.

Акин усети как тя се отпуска леко.

– Това е първото ти посещение в обменно село, нали? – каза тя.

– Обменно село? Значи, така ги наричате.

– Да. И не искам да знам как ни наричате вие. Но прекарай известно време

с нас. Може би ще приемеш представата, която имаме за себе си. Дошъл си,

за да разбереш повече за нас, нали?

Той въздъхна.

– Предполагам. Бях дете, когато войната започна. Все още помня колите,

телевизорите, компютрите… Наистина помня. Но тези неща вече не са реални

за мен. Родителите ми… Всичко, което искат, е да се върнат в дните

отпреди войната. Знаят, също както и аз, че това е невъзможно, но то е

всичко, за което говорят и мечтаят. Оставих ги, за да разбера какво друго

може да се направи.

– И двамата ти родители са оцелели?

– Да. Още са живи. Та те дори не изглеждат по-възрастни от мен в момента.

Все още могат да се присъединят към… някое от вашите села и да имат още

деца. Само дето няма да го направят.

– А ти?

– Не знам. – Той погледна Акин. – Не съм видял достатъчно, за да реша.

Тя се протегна, за да докосне ръката му в знак на съчувствие.

Той сграбчи ръката ? и я задържа, сякаш очакваше тя да се опита да се

отдръпне. Тя не направи нищо. Той хвана китката ? и огледа дланта ?. След

малко я пусна.

– Човешка – прошепна. – Чувал съм, че се познавало по ръцете, че… другите

имат твърде много пръсти или пръсти, които се извиват по нечовешки начин.

– А може и просто да попиташ – каза тя. – Хората ще ти кажат, те нямат

нищо против. Не е нещо, за което човек си прави труда да лъже. Ръцете не

са толкова надежден знак, колкото си мислиш.

– Може ли да видя и на бебето?

– Не по-близо от там, където си сега.

Той пое дълбоко въздух.

– Не бих наранил дете. Дори и някое, което не е изцяло човек.

– Акин не е изцяло човек – каза тя.

– Какво му има? Искам да кажа… Какво му е различното?

– Вътрешни разлики. Бързо умствено развитие. Разлики в перцепцията. С

настъпването на метаморфозата ще започне да изглежда различно, макар че

не знам точно колко.

– Може ли да говори?

– Непрекъснато. Хайде.

Той я последва по пътеката, а Акин го наблюдаваше през чувствителните към

светлина зони от кожата на рамото и ръката си.

– Бебе? – каза мъжът, поглеждайки към него.

Акин обърна глава и погледна мъжа, спомняйки си какво му беше казала

Маргит.

– Акин – каза той. – Как се казваш?

Мъжът зяпна с отворена уста.

– На колко години си? – попита.

Акин се взираше в него безмълвно.

– Не ме ли разбираш? – попита мъжът.

Имаше назъбен белег на едно от раменете си и Акин се чудеше какво го е

оставило.

Мъжът плесна един комар със свободната си ръка и заговори на Лилит:

– На колко години е?

– Кажи му името си – каза му тя.

– Какво?

Тя не каза нищо повече.

Акин забеляза, че най-малкият пръст от десния крак на мъжа липсваше. По

тялото му имаше и други следи – белези, по-бледи от останалата му кожа.

Сигурно се е наранявал често и не е имал оолои, което да му помогне да се

излекува. Никанж никога не би оставило толкова много белези.

– Хубаво – каза мъжът. – Предавам се. Казвам се Аугустино Леал. Всички ми

казват Тино.

– Така ли да ти викам и аз? – попита Акин.

– Разбира се, защо не? Сега кажи на колко си, по дяволите.

– Девет месеца.

– Можеш ли да ходиш?

– Не. Мога да стоя прав, ако наблизо има нещо, за което да се държа, но

още не съм много добър в това. Защо си прекарал толкова време далече от

селата? Не харесваш ли деца?

– Аз… не знам.

– Не всички са като мен. Повечето от тях не могат да говорят, докато не

пораснат.

Мъжът се протегна и докосна лицето му. Акин хвана един от пръстите му и