Тери Пратчет - Истински пари

Шупер!

Естествено, щеше да е по-уместно събитието да се придружава от гръм и мълнии. Вместо това се дочу само бълбукането на Глупър и тихото прозвъняване на стъклото, което караше Игор да си представя сноп висящи камбанки, разлюлени от вятъра. Но понякога се налага човек да импровизира.

Той напълни малката колба, обозначаваща златния резерв, до делението за десет тона, поигра си с редицата лъскави клапи минута-две и после отстъпи назад.

— Когато жавъртя това колело, гошподарю, Глупър ще въжштанови жлатото в трежора и пошле ще прекъшне тажи връжка.

— Отлично, Игор.

— Ъм, дали не бихте ишкал да ижкрещите нещо? — подсказа Игор.

— Какво например?

— О, ами, жнам ли… нещо като: „Всички казваха…“ о, простете, „Вшички кажваха, че шъм луд, но шега ще видят те!“.

— Не ми се струва подходящо.

— Не? Тогава, може би, бихте могъл да ше ражшмеете?

— Това ще помогне ли?

— Да, шър — потвърди Игор. — Ще помогне на мен.

— Ами, добре, щом така смяташ — съгласи се Хюбърт.

Той пийна глътка вода от канчето, което Игор беше използвал и прочисти гърло.

— Хах — каза той. — Ъм, хахаха ХА ХА ХА ХА ХА ХА…

Какъв пропилян талант, помисли си Игор и завъртя колелото.

Глуп!

Дори долу в подземието се долавяше шумотевицата от натоварената зала за клиенти на банката. Влаго се беше превел под тежестта на касата с банкноти, което искрено дразнеше Прелест Дивна.

— Защо да не може да ги сложиш в някой сейф?

— Защото те всички са пълни с монети. Пък и ще се наложи да ги държим тук, докато всичко се уреди.

— Признай си, просто се наслаждаваш на победата си, нали? Твоят триумф над златото.

— Донякъде, да.

— Пак ти се размина.

— Не бих казал. Гладис се кандидатира за моя секретарка.

— Тогава в никакъв случай не й позволявай да сяда в скута ти.

— Говоря сериозно! Тя е непримирима. Сигурно иска да заеме моето място! Вярва на всичко, което чете!

— Значи ето къде бил проблемът! Моля ти се, тя ти е последна грижа.

— Всеки проблем създава възможности — заяви Влаго превзето.

— Е, ако пак ядосаш Ветинари, ще получиш уникалната възможност никога повече да не даваш пари за шапки.

— Не, мисля, че на него му харесва да му се опъват от време на време.

— А ти знаеш ли кога да спреш?

— Не. И точно в това е удоволствието. Преминеш ли точката, от която няма връщане назад, пред теб се открива чудна гледка.

Влаго отвори трезора и сложи касетата на един рафт. Тя изглеждаше тъжна и самотна, но той дочуваше грохота на пресата в монетния двор, където хората на г-н Масур работеха здраво, за да й създадат компания.

Прелест Дивна се подпря на рамката на вратата и го измери с поглед.

— Казаха ми, че когато ме няма, правиш всякакви рисковани глупости. Вярно ли е?

— Обичам да се заигравам с риска. Той винаги е бил част от живота ми.

— Но не правиш нищо подобно, когато аз съм тук — отбеляза тя. — Аз ти осигурявам достатъчно вълнения, така ли?

Тя пристъпи напред. Токовете също помагаха, разбира се, но Трънчо умееше да се движи като извиваща се змия, а суровите й, прилепнали, семпли рокли оставяха всичко на въображението. Което беше много, много по-ефективно, отколкото да не оставиш нищо. Въображението винаги рисува по-вълнуваща картина от фактите.

— За какво си мислиш в момента? — попита тя, пусна фаса си на земята и го стъпка.

— Спестовни касички — отвърна Влаго незабавно.

— Спестовни касички?

— Да, във формата на банката и на монетния двор. За да се учат децата да спестяват. Може да пускат парите през отвор, какъвто има на покрива за Фалшивото Пени…

— Наистина ли за това си мислиш в момента?

— Ъм, не. Просто отново се заигравам с риска.

— Така е по-добре!

— Обаче въпреки това, идеята е доста умн…

Прелест Дивна сграбчи раменете му.

— Влаго фон Мустак, ако не ме разцелуваш веднага… Оу! Тук да не би да има бълхи?

Приличаше на вихрушка. Въздухът в трезора се превърна в тежка златна мъгла. Би било красиво, ако не беше толкова тежко. И жилеше кожата.

Влаго сграбчи ръката й и успя да я измъкне навън тъкмо когато въртящите се частици се сгъстиха в плътен поток.

Отвън пред вратата той свали шапката си, която беше натежала толкова, че заплашваше да отсече ушите му, и изсипа малко състояние на пода. Трезорът вече се беше напълнил на половина.

— О, не — простена той. — Тъкмо когато нещата бяха почнали да се подреждат.

Хладна белота, миризма на колосани чаршафи.