Тери Пратчет - Истински пари

— Сър Джошуа заплаши да каже на всички за моя… произход.

— Да, знаем.

— Хората щяха да се смеят. Нямаше да го понеса. Затова сам си внуших, че… нали разбирате, че това със златото е било някакъв сън. Че ако никога повече не го търся, то ще си остане все там — той спря за момент, понеже мислите му явно се блъскаха за ред да използват устата. — Доктор Белолик беше така добър да ми покаже историята на образа на Чарли Добряка… Казаха ми, че мятам тортички със завидна точност. Дедите ми вероятно биха се гордели с мен.

— Как се чувствате сега? — попита го Влаго.

— Чувствам се добре в собствената си кожа — отвърна Непреклон. — На когото и да принадлежи тя.

— Добре, тогава утре ви искам обратно на работа.

— Не можете да очаквате да се върне толкова скоро! — възрази г-ца Драперия.

Влаго се обърна към Белолик и Ветинари.

— Господа, бихте ли ни извинили за момент?

На лицето на главния клоун се изписа оскърбление, което замръзналата усмивка само влоши, но въпреки това вратата се затвори зад тях.

— Слушайте, г-н Непреклон — подхвана Влаго веднага, — забъркали сме страхотна каша…

— Аз вярвах в златото, да знаете — прекъсна го Непреклон. — Не знаех къде е, но вярвах в него.

— Чудесно. Вероятно си е седяло тихо и кротко в кутията за бижута на Пучи. Обаче аз искам да отворя банката утре. Хората на Ветинари са прегледали всеки лист хартия и ви е ясно каква бъркотия са оставили след себе си. Освен това искам утре да пусна в обръщение банкнотите. Нали се сещате, парите, които не се нуждаят от злато? Банката също не се нуждае от злато, на всички ни е ясно. Все пак, години наред е работила с трезор пълен с боклуци. Банката обаче се нуждае от вас, г-н Непреклон. Семейство Охол си имат големи неприятности, Козмо е затворен кой знае къде, персоналът няма представа какво да прави, но утре банката трябва да отвори и вие, г-н Непреклон, трябва да сте там. Моля ви? О, а освен това председателят изджафка благосклонно на идеята да увеличим заплатата ви на шестдесет и пет долара на месец. Знам, че сте неподкупен човек, но това увеличение вероятно ще е добре дошло за мъж, планиращ, ъм, ааа, промяна в семейния си статут?

Това не беше изстрел в мрака. Беше изстрел в светлината, чистата, ярка светлина. Г-ца Драперия явно имаше план и той вероятно не включваше да прекара остатъка от живота си, натикана в малка стаичка на Брястовата улица.

— Разбира се, изборът е ваш — довърши Влаго и се изправи. — Добре ли се отнасят с него, г-це Драперия?

— Само защото аз съм тук — отвърна тя категорично. — Тази сутрин дойдоха трима клоуни с въженце и малко слонче и настояваха да му извадят зъб! Едва бях успяла да ги изгоня, дойдоха още двама и почнаха да белосват стаята, при това доста нескопосано, по мое мнение! Уверявам ви, изхвръкнаха от тук за нула време!

— Много добре, г-це Драперия!

Ветинари ги чакаше пред сградата с отворена врата на каретата.

— Качете се — каза той.

— Всъщност, то никак не е далече…

— Качете се, г-н Мустак. Ще минем по панорамния път.

— Струва ми се, вие мислите, че аз си играя с вас — каза Ветинари, докато каретата потегляше. — Смятате, че всички прегрешения ще бъдат опростени. Затова нека ви дам това.

Той измъкна черен бастун със сребърен череп на върха и дръпна дръжката.

— Този любопитен предмет беше открит в притежание на Козмо Охол — обясни патрицият и измъкна острието.

— Знам. Мислех, че е копие на вашия? — попита Влаго.

— Така ли! — възкликна Ветинари. — Аз да не съм владетел, тип „кървава шпага“? Сигурно очаквате скоро да надяна корона от черепи? Мисля, че Козмо е поръчал да го изработят.

— Значи е копие на един слух? — отвън се чу шум от порта, отваряща се пред каретата.

— Точно така. Копие на нещо, което не съществува. Да се надяваме, че не е изпипано до последния детайл.

Вратата на каретата се отвори и Влаго пристъпи в градините на двореца. Те изглеждаха точно, както се очаква за такова място — подредени, умерени, много чакъл, островърхи дървета и никакви зеленчуци.

— Защо ни доведохте тук? — попита Прелест Дивна. — Заради големите, нали?

— Г-це Добродуш, какво мислят местните големи за новодошлите си събратя?

— Не ги харесват. Смятат, че ще създадат неприятности. Нямат повеля, която да може да бъде променена. По-лоши са и от зомбита.

— Благодаря ви. Друг въпрос — тези големи биха ли убивали?

— В хода на историята, създателите на големи са се научили да ги изработват така, че да не убиват…