Л. Смит - Ненаситност

— След като той се опита да убие и двама ни — изтъкнах и стиснах юмруци.

— Поправка: след като той успешно застреля и двама ни. Ние сме мъртви, братко. — Деймън ми се ухили.

Обикаляше около мен. Небрежно, сякаш несъзнателно, все едно просто се разхождаше безцелно и водеше любезен разговор, докато се възхищава на декора. Спомних си как обикаляше арената на цирка в Ню Орлиънс, когато Галахър го принуди да се бие с планинския лъв. Деймън взе малка статуетка и я завъртя в ръцете си, ала погледът му остана прикован в мен. Изпънах рамене, усещайки отклика на хищника в мен, докато той ме предизвикваше да сторя нещо.

— Питам те отново, Деймън: какво правиш тук?

— Същото, което и ти, братко. Започвам нов живот, далеч от дома, войната, трагедията и всички онези други неща, от които бягат имигранти като нас. Ню Йорк е градът на действието. Реших, че щом е добър за моя брат, ще е добър и за мен.

— Значи си ме последвал. Как?

— По миризмата — отвърна Деймън. — Не се преструвай на изненадан! Не си само ти. Всички миришат. Ние сме ловци, Стефан. На около половината път по крайбрежието не беше трудно да се досетя къде си решил да отидеш след Ню Орлиънс. Просто се постарах да пристигна пръв. Няма влак, който да се движи по-бързо от мен, когато съм на кон. По-точно, няколко коня. Два от тях умряха от изтощение. Като твоята бедна, бедна Мезаноте.

— Защо, Деймън? — попитах, пренебрегвайки нехайната му жестокост. — Защо ме последва тук?

Очите на Деймън се присвиха и в тях пламна гняв, избухнал от скритите дълбини на душата му.

— Казах ти, че ще те изтезавам през вечността, с която ти ме благослови, Стефан. Мислиш ли, че толкова бързо ще наруша обещанието си?

Бях свикнал с изблиците на раздразнение на Деймън. Гневът му винаги приличаше на лятна буря, бърз и буен, помиташе всеки или всичко наблизо — и в следващия миг стихваше и той черпеше в кръчмата.

Но тази ярост беше нова и беше заради мен.

Извърнах очи, за да не види болката и вината в тях.

— Какво искаш от Лидия? Какво общо има тя с всичко?

— Ах, Лидия — въздъхна брат ми, придавайки на тона си престорен копнеж. — Очарователна е, нали? Определено най-добрата партия от трите сестри. Не че Маргарет не притежава свое собствено очарование, разбира се, но тя е малко саркастична за вкуса ми, а и е омъжена. — Поклати глава. — Но да не забравяме и Бриджет. Какво живо жизнерадостно момиче! Такава енергия!

— … някой виждал ли е Стефан ? — Сякаш по даден знак и двамата доловихме хленчещото й детско сопрано през четири стаи от кабинета.

— … и толкова дразнещ глас — довърши Деймън и потръпна. — Първото, което бих направил, братко, ако бях на твое място, е да й внуша да млъкне завинаги. Ще направиш услуга на света.

Стиснах челюсти.

— Очевидно си се сближил със семейството Съдърланд много преди двамата да се срещнем на този бал.

— Нима? — попита Деймън, остави върху бюрото малката статуетка, която държеше, като я завъртя наляво-надясно, все едно се чудеше как изглежда по-добре. — Бедното момиче бе цялото подгизнало — разказа ли ти историята? Тя я обожава. Въпреки всичките си преструвки на практична и здравомислеща девойка, тя е една безнадеждна романтичка, също както всички останали. Внезапна буря от изневиделица, суха карета за Лидия… богатата, богата Лидия… със спокойния си и закътан живот и сърдечното си и гостоприемно семейство.

— О, какъв майстор на изкусността. Контролира живота на хората — казах и завъртях очи, възмутен от перченето на Деймън.

— Аз наистина съм майстор. Кой мислиш, че остави Бриджет, за да я намериш? — каза предизвикателно той. Доближи лице до моето така че носовете ни почти се допряха. — Кой си мислиш, че я рани — точно колкото е нужно — за да я намери бедният, стар, предвидим Стефан? Стефан, който се закле никога повече да не пие човешка кръв, за когото съм сигурен, че ще спаси невинната девица от беда, вместо да я довърши?

Ледени тръпки пробягнаха по гърба ми.

— А след това, разбира се, внуших на цялото семейство да те приеме в дома си — завърши той с безгрижно махване на ръка, все едно за него не е било никаква трудност.

По тялото ми се разля вълна на примирение и разбиране. Разбира се, че бе подчинил на волята си цялото семейство. Лекотата, с която Съдърланд ме приеха в дома си, непрекъснато ме бе измъчвала. Трябваше много по-рано да осъзная, че нещо не е наред в тази история. Как един мъж с положението на Уинфийлд ще допусне в дома си един непознат, един скитник и никога няма да попита нищо за семейството му или познатите му? Богат мъж като него трябва да е много внимателен кого допуска близо до себе си и близките си. А госпожа Съдърланд — тя беше толкова предпазлива и грижовна майка и при все това ми позволи да придружа нея и дъщеря й на разходка в парка. Въпреки че моментът едва ли бе най-подходящ, се зачудих дали явната й симпатия към мен е истинска или изцяло се дължи на Силата на Деймън.