Л. Смит - Ненаситност

Истината ме осени миг преди той да се обърне, сякаш очакваше появата ми. Направих всичко възможно, за да прикрия шока си, когато погледнах в леденосините очи на моя брат.

Всеки мускул в тялото ми се напрегна. Сякаш времето спря, докато се взирахме един в друг, предизвиквайки се безмълвно да се издадем взаимно. Гърдите ми се стегнаха, докато гневът се надигаше у мен.

Последният път, когато видях Деймън, той стоеше над мен с кол в ръка, веднага след като бе убил Кали. Страните му бяха хлътнали, тялото — измършавяло и изнемощяло от пленничеството. Сега приличаше на някогашния млад мъж, който очароваше всички: от барманки до възрастни дами. Гладко избръснат, елегантно облечен, той играеше безупречно ролята на италиански граф. Играеше ролята на човек. И бе заблудил всички присъстващи.

Деймън повдигна едната си вежда към мен и ъгълчето на устата му потрепна в лека усмивка. Всеки страничен наблюдател би си помислил, че се радва да се запознае с нов почитател.

Но аз знаех истината. Деймън се наслаждаваше на измамата си и чакаше да види как ще реагирам.

— Стефан Салваторе, може ли да ти представя граф Деймън де Сангуе — рече Лидия.

Деймън направи съвършен поклон — само лека чупка в кръста.

— Де Сангуе… — повторих.

— Граф де Сангуе — поправи ме добродушно Деймън с предвзет италиански акцент. Усмихна се, разкривайки два реда блестящи бели зъби.

Не, не тук, помислих си вбесено. Не тук, в Ню Йорк, не и сред това невинно, добронамерено семейство Съдърланд. Дали Деймън ме бе последвал тук или бе пристигнал пръв? Бил е тук достатъчно дълго, за да се лепне за бедната Лидия. И достатъчно дълго, за да заблуди цялото нюйоркско общество. Дали бе възможно в този многолюден град и двамата да се запознаем със семейство Съдърланд по чиста случайност?

Деймън ме наблюдаваше, докато в очите му танцуваха ледените искри на сардоничен присмех, сякаш бе отгатнал мислите ми.

— Стефан, Деймън — зная, че двамата ще се разберете като братя — изчурулика Бриджет.

— Ами тогава — поде Деймън и ъгълчето на устната му се изви в самодоволна усмивка, — здравей, братко! И откъде си, Стефан?

— Вирджиния — отвърнах кратко.

— О, наистина ли? Защото скоро бях в Ню Орлиънс и бих се заклел, че там срещнах един джентълмен, който удивително приличаше на теб. Бил ли си там?

Лидия се наведе по-близо, очите й сияеха от гордост. Бриджет кимаше енергично при всяка дума, която изричаше Деймън. Дори Брам и Хилда изглеждаха очаровани от италианския граф. Толкова силно стиснах чашата си с шампанско, че се изненадах когато не се пръсна.

— Не, не бих казал, че някога съм бил там.

Веселото блещукане на сребърните прибори върху дългата маса с храна и напитки внезапно изплува на преден план. Стотици хора, стотици остриета и един много разгневен, непредсказуем брат пред мен.

— Интересно — промълви той. — Е, може би ще отидем заедно там. Чух, че в града имало великолепен цирк.

Оркестърът отново засвири, още един бърз танц. Но за мен беше като далечен отглас. Балът и участниците в него избледняха. В момента сякаш бяхме само аз и Деймън, сключили погледи.

— Ако само опиташ нещо… — изрекох достатъчно тихо, за да може да го чуе само той, изпънах рамене и несъзнателно се напрегнах, готов за схватка.

— Не си въобразявай, че можеш да ме победиш — отвърна Деймън, съзнаващ по-изгодната позиция, в която се намираше.

Хората, които бяха с нас, местеха погледи помежду ни, явно усетили, че става нещо, но без да са наясно какво точно.

— Доста ожаднях — заявих накрая на висок глас, без да отмествам очи от неговите, опитвайки се да измисля как да отведа Деймън по-далеч от новите си приятели. — Искаш ли да ми правиш компания и да изпием по едно питие?

— Чудесно! И на мен ще ми дойде добре едно питие — откликна ентусиазирано Брам, надявайки се да разсее напрежението.

— И на мен ще ми дойде добре — рече Деймън, имитирайки тона на Брам. — Но дългът — и мазурката — ме зоват. — Извърна се към Хилда и се поклони. — Ще позволите ли?

— О, за мен би било удоволствие, но Брам… — Понечи да вдигне програмата си, която висеше на розова панделка на кръста й. Очите й се разшириха, зениците й станаха огромни и тя се взираше — но вече не в програмата. Погледнах към Деймън. Той също се взираше в нея, подчиняваше я на волята си. Изтъкваше, пред всички — пред мен — колко е силен.

Изпращаше ми послание.

— О, той няма да има нищо против — реши Хилда и улови ръката на Деймън. Той я поведе към дансинга, като преди това ми се усмихна. Върховете на зъбите му блестяха.