Л. Смит - Ненаситност

— Иска ми се да притежавам неговия чар — въздъхна Брам малко тъжно. — Върти всички дами на пръста си.

Лидия се изчерви мило. Не погледна разтревожено след Хилда. Притежаваше спокойната увереност на жена, която знае точно какви са чувствата на любимия й и отношението му към нея. Несъмнено Деймън й бе внушил да се държи така. Много бързо бе натрупал значително количество от Силата.

— Къде точно се запознахте вие двамата? — попитах, като се опитвах да звуча небрежно.

— О, било е толкова романтично — побърза да ме осведоми Бриджет. — Почти толкова романтично като при нас, когато ме намери безпомощна в парка…

— Остави сестра си да говори, Бриджи — прекъсна я Брам.

Лидия се усмихна. Цялата й заучена любезност и предвзети светски обноски тутакси изчезнаха.

— Наистина донякъде приличаше на вълшебна приказка. Внезапно рукна силен порой. Спомням си много ясно, че слънцето грееше само минути преди това. Двете с мама се оказахме неподготвени за тази рязка смяна във времето и целите подгизнахме. Новата ми шапка бе напълно съсипана, а всичките ми пакети с покупки се намокриха. Кълна се, че поне десетина карети минаха покрай нас, без да спрат. И тогава — една от тях спря, вратата й се отвори и вътре беше той, протегнал ръка към мен.

Очите й омекнаха.

— Той предложи да слезе и да ни отстъпи мястото си, но ние се качихме при него…

Брам изцъка няколко пъти, а Лидия се усмихна и сви леко предизвикателно рамене.

— Зная, зная… „да се качим в карета с непознат мъж“. Много лоша постъпка от наша страна. Но той беше толкова любезен и очарователен… и беше толкова приятно пътуване… и тогава слънцето изгря, а ние почти не го забелязахме…

Мислите ми запрепускаха. Нима Деймън бе внушил на всички кочияши на карети в Манхатън да подминат Лидия и майка й? Дали бе възможно да подчини на волята си толкова много хора наведнъж? Ами дъждът? Било е късмет… или нещо съвсем друго? Деймън не беше способен да контролира времето. Ако вампирите притежаваха подобна сила, щях да го зная от Лекси или дори от Катрин. Нали така?

Огледах изучаващо Лидия. Около шията си носеше обикновена, тясна панделка, от която висеше една перла. Кожата й там беше гладка, чиста… и без белези от ухапване. Ако Деймън не се хранеше от Лидия, тогава какво искаше от нея?

— Някой каза, че е ожаднял…? — обади се с надежда Брам, като потри ръце. — Изпитвам ужасяващо желание за още шампанско.

— Да, жаждата е ужасно нещо — съгласих се, — но ще трябва да ме извините. — С тези думи се обърнах и си запроправях път сред безгрижно танцуващата тълпа, решен да открия брат си, преди да е имал възможност да разкъса нечие гърло.

Открих Деймън да танцува с Хилда. Водеше я по дансинга, придържайки я съвсем леко. Когато пръстите му я докосваха, тя се навеждаше, притискаше се в него три пъти по-силно, отколкото бе прието, и се отпускаше върху гърдите му повече, отколкото бе необходимо. Другите момичета я гледаха завистливо, явно се надяваха да танцуват следващия танц с него. Той се преструваше, че е посветил цялото си внимание на бедното момиче, но вдигна поглед достатъчно дълго, за да ми изпрати ослепителна усмивка.

Чаках нетърпеливо танцът да свърши, искаше ми се да можех да внуша на музикантите да спрат. Не знаех точно колко са мощни силите на Деймън във внушението, но моите определено липсваха, благодарение на постната ми диета от животинска кръв.

Веднага щом изсвириха последния такт, пристъпих към брат си.

— О, съжалявам, искаш ли да… — попита той невинно, сочейки към Хилда. — Защото аз съм сигурен, че тя ще иска. Ако и ти го желаеш.

Хилда се взираше объркано в програмата си.

— Да отидем да си вземем по едно питие — предложих и го улових за лакътя.

— Тъкмо за това си мислех — съгласи се той полусериозно, с подигравателна нотка в гласа. Щракна с пръсти като на куче. — Хилда…?

— Остави я на мира — наредих му.

Деймън завъртя очи.

— Чудесно. Сервитьорът ще се справи не по-зле. — Но той не се освободи от желязната ми хватка и ми позволи да го поведа през тълпата, покрай салона с бюфета, през библиотеката, докато се озовахме в полутъмен кабинет.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попитах в мига, в който останахме сами.

— Опитвам се да се забавлявам. — Деймън вдигна ръце в подигравателно раздразнение. Италианският му акцент тутакси изчезна. — Видя ли какъв гуляй са устроили? Сьомга от Шотландия. И Аделина Пати е тук — баща ни направо щеше да умре. О, почакай. — Щракна с пръсти. — Той вече умря. По-точно ти го уби.