Л. Смит - Ненаситност

Отпусна се на едно коляно и прошепна:

— Лидия?

Лицето на Лидия се заля с прелестна руменина. Бяха я сварили неподготвена. Въпреки че не беше от момичетата, които наистина си мечтаят да ги помолят за ръката им пред огромна тълпа, цялата сияеше.

— Разбира се, Деймън, с цялото си сърце! — възкликна и обви ръце около врата му.

Членовете на семейство Съдърланд стояха най-отпред, един до друг. Маргарет не се мръщеше, по-скоро лицето й изразяваше отвращение, шок и неподправено смущение. Знаех как се чувства, но ме учудваше реакцията й. Нима не беше напълно под влияние на внушението на Деймън, за да приеме безрезервно и двама ни?

Реакцията на Бриджет беше едновременно съвсем човешка и много по-ужасна. В очите й гореше чиста и неподправена ревност. Може би имаше и сянка на облекчение, че по-голямата й сестра се омъжва, което означаваше, че сега идва и нейният ред. Беше очевидно, че най-малката от сестрите Съдърланд през целия си живот бе мечтала как идеалният й ухажор ще й предложи брак; публично, пред всичките й приятели и възторжена публика.

Очарованата публика заръкопляска и тогава погледът на Деймън се стрелна към мен. Само веднъж. Сякаш притежаваше силата да ме подчини на волята си. И в известен смисъл го направи. Знаех точно какво искаше да сторя.

Преди да пристъпя напред и да се извърна към Бриджет, пресуших втората си чаша с шампанско.

Ето че всичко се повтаряше. Струваше ми се, че беше едва вчера, когато бях в Мистик Фолс, изпълнен с копнеж да отида да уча в Шарлотсвил, очаквайки войната да свърши през едно лениво, безкрайно лято, когато бях принуден да ухажвам Розалин. Всеки път, когато отивах да я посетя, стомахът ми тежеше като олово. Всяка среща бе преживяване, изпълнено с отчаяние и безнадеждност. Никога не съм искал да се женя за нея — родителите ни го искаха. Моят баща очакваше да се оженим. И така бях тласнат насила към един годеж, който не желаех, в очакване на брак, който ме ужасяваше.

И сега отново ме принуждаваха да се оженя. Но може би всичко това бе част от наказанието, което заслужавах. И ако това означаваше да спася човешки живот…

— Бриджет. — Обърнах се към нея и се поклоних, вдигнал чашата си за тост. Бях истински образец на романтичния етикет, излъчвах южняшко очарование, които тези янки рядко бяха виждали. — От първия миг, когато… — Видях полумъртвото ти тяло, покрито с кръв в Сентръл Парк и едва не те довърших… — съдбата ни срещна в трагичен за теб момент, когато отчаяно се нуждаеше от помощ, бях сигурен, че трябва да бъдеш моя. И благодарение на щедростта на родителите ти, вече се чувствам като част от вашето семейство. Бриджет, ще направиш ли тази нощ най-щастливата в живота ми?

Бриджет изквича като прасе и обви ръце около мен — след като първо подаде внимателно чашата си с пунш на Хилда.

— Хубаво представление. — Брам ръкопляскаше, а страните му се бяха зачервили още повече. — Знаех си, че си благороден младеж! Разбрах го от пръв поглед!

Множеството избухна в оглушителни викове и бурни ръкопляскания; поръчаха се каси с шампанско. Уинфийлд Съдърланд толкова се бе надул от гордост и радост, че се боях да не се пръсне. Госпожа Съдърланд излъчваше ведро задоволство, че и последната й дъщеря си е намерила достоен съпруг. Само Маргарет поклати гневно глава преди лицето й със завидна бързина да добие изражение на сестринска гордост.

Церемониалмайсторът на бала нареди да донесат гигантска стъклена бутилка с шампанско, истински цар на бутилките, равняваща се на двайсет обикновени бутилки. С елегантен замах, демонстрирайки изкусна техника на „сабраж“, взе сабята от ръцете на иконома, плъзна драматично острието по тясната част на бутилката и сряза върха й заедно с тапата, откъдето бликна фонтан от златиста пенлива течност.

— Нека да направим сватбите още този уикенд! — извика Деймън, все едно обладан от невероятна възбуда. — Чакали сме през целия си живот да намерим тези дами — защо да чакаме още?

Да, защо да чакаме? , помислих си. Нека игрите на Деймън да започнат.

6 ноември 1864

„Деймън се върна, макар да ми се струва, че никога не си е отивал наистина. Наблюдавал ме е, примамвал ме е, контролирал ме е. Той е кукловодът, а аз съм неговата безпомощна марионетка, принудена да се подчинява на заповедите му.

Докато не видях Деймън, не осъзнавах колко съм се привързал към семейство Съдърланд, как бяха пропъдили самотата ми, давайки ми надеждата, че може би няма да живея като изгнаник. Макар да знаех, че трябва да ги напусна, се бях осмелил да вярвам, че бих могъл да остана около тях, че пътуването ми в този свят в крайна сметка може би няма да е толкова самотно.