Л. Смит - Ненаситност

Но Деймън ме познаваше прекалено добре. Той може и да бе внушил на семейство Съдърланд да ме приеме, но не бе внушил на мен да остана при тях. Бих могъл тази сутрин да се измъкна, да избягам в парка, бих могъл да изчезна сред тълпата на бала. При все това бях останал, защото, както несъмнено брат ми бе предвидил, копнеех отново да бъда част от семейство, дори и да е за само няколко дни.

Планът на Деймън ме ужасяваше — най-вече защото не го разбирах. Защо Ню Йорк? Защо семейство Съдърланд? Защо замесваше мен? Ако брат ми е способен да дирижира всичко толкова лесно, безпроблемно да се вмъкне в живота на семейство Съдърланд и да улесни появата ми, защо му бе нужно да организира подобен спектакъл? Защо си правеше труд да се жени? Защо просто не заведе Уинфийлд в банката и не внуши на него и на касиера да изпразнят огромната му банкова сметка? Да не би да възнамеряваше да живее като човек? Нима се нуждаеше от този брак, за да узакони присъствието си в нюйоркското общество? Или просто искаше да ме измъчва?

Или имаше нещо, което ми убягваше? Някаква тайна цел, която навярно не можех да си представя…

В главата ми се тълпяха безброй въпроси. И се боях, че няма да открия отговорите, докато не се появи първият труп.“

По-късно в този понеделнишки следобед стоях на терасата на покрива на една от най-удивителните къщи в колониален стил, строени някога. Стройните колони поддържаха терасата, извисяваща се над парадния вход, към който се извиваше внушителната алея, царствена като червен килим. Всяка подробност, от касите на прозорците до всеки корниз, беше прецизно проектирана с изключителен вкус и стил. Нямаше нищо претрупано и дразнещо окото. Трапезарията беше голяма и овална (поне доколкото можех да преценя) същата като тази в Белия дом. Белият дом. В нашата нова столица. Тази къща беше резиденцията на коменданта, който управляваше бруклинските военноморски докове.

Ако не й достигаше нещо в размера и модерните детайли (като резиденцията на семейство Съдърланд), то напълно се компенсираше от идеално поддържаните морави, прекрасната овощна градина и поразителната гледка към Манхатън. Имението бе кацнало на скала с изглед към Ийст Ривър и града, който се намираше под закрилата на флота. Самият комодор Матю Пери бе живял тук преди време. От гърдите ми се изтръгна въздишка на възхищение пред това великолепие.

— Не — рече Бриджет, тръсна решително глава и се насочи надолу по стълбите, като подбра делово полите на роклята си. — Не и не.

Малката й свита я последва с любезен смях.

— Прекалено е бяла — пошегува се Брам.

— И твърде малка — додаде Хилда.

— Но къщата е невероятна! Гледките! Големината! Тя е… — запънах се. Какво не й е наред?

— Местоположението. Това е Бруклин — заяви Бриджет, почти без да обръща внимание на годеника си. — Никой не се жени в Бруклин.

Уинфийлд и съпругата му се спогледаха с обич, устояла през годините, ясно спомняйки си собствената си сватба. Очевидно е била доста скромна — той още не е бил натрупал богатството си. Но и двамата не ги е било грижа. При все това бяха готови да задоволят и най-скъпите прищевки на дъщеря си.

Лидия се усмихна и промърмори нещо на Деймън, който всъщност не обръщаше внимание на разиграващата се сцена. За нея нямаше значение къде ще се омъжи. Макар че събитието щеше да бъде двойната сватба на две „щастливи“ двойки, които едновременно щяха да се врекат един на друг за цял живот, тя благосклонно бе оставила сестра й да решава всички подробности.

Семейство Съдърланд формално се числяха към епископалната църква, но очевидно нито религията на Деймън, нито моята, или липсата на такава, бе повод за притеснение. Не беше необходимо церемонията да се извърши и в истинска църква. Семеен параклис — много богат семеен параклис — щеше да е достатъчен. В това отношение Бриджет беше много модерна и разкрепостена.

— Тогава защо обиколихме всички онези резиденции в Проспект Парк? — измърмори Маргарет. — Искам да кажа, след като Бруклин е извън класацията?

— На мен ми хареса онази с римските арки — обадих се аз, нетърпелив по-скоро да приключа с тази част от измамните сватби.

— Не се бой, братко — рече Деймън и ме тупна леко по рамото. — Остават само още четири. В Манхатън.

Затрополихме надолу по стръмната дървена, доста старомодна, стълба към приземния етаж, където благодарихме на иконома, задето ни бе пуснал да разгледаме. След това поехме обратно пеша до пристанището на ферибота Фултън. Оттам корабът щеше да ни преведе през реката до стоянката за карети, за да изминем дългия път до жилищната част на града.