Л. Смит - Ненаситност

Бавното пътуване с каретите до центъра на града ми даде почти подробна представа за живота на града. Докато пъплехме бавно по Пето Авеню, бях удивен от явната разлика в благосъстоянието на хората, направили Ню Йорк свой дом — от често босоногите вестникарчета и вехтошари, до гражданите като Уинфийлд, който седеше в позлатената си частна карета, пушейки скъпата си пура.

Спряхме за обяд на хотел „Маунт Върнън“ на Шейсет и първа улица, намиращ се на половината път, където Бриджет продължи да обсъжда тоалета си за сватбата.

— … и Дарла и муселинената й рокля, от благоприличие заради войната, но тя почти свърши и аз мисля, че трябва да получа чифт нови обеци, нали, папа? Стефан, скъпи, това са най-фантастичните перлени обеци…

Деймън се прокашля.

— Бриджет, абсолютно те подкрепям за новите обеци. А от описанието тоалетът ти ми се стори толкова сладък, че да ти се прииска да го изядеш, не си ли съгласен, Стефан?

Станах от масата, неспособен да се насладя на вкусното блюдо от студено пиле, пресен хляб и чай, които бяха сервирани на масата пред нас, неспособен да понеса още една дума от глупавото бърборене на годеницата ми или безкрайните подигравателни подмятания на брат ми.

— Трябва да глътна малко свеж въздух. — Извиних се и в бързината да изляза щях да се спъна в пейката, ако не притежавах грациозността на вампир. Не би трябвало да се чувствам толкова изморен; преживявал съм и много по-лоши неща. Да живееш гладен в средата на Сентръл Парк и да ходиш на лов за дребна плячка физически е много по-изтощително, отколкото да седиш в карета, да зяпаш къщите и да слушаш как най-младият член на семейство Съдърланд бъбри за незначителни неща. Ала тъй като не се бях хранил, освен с катерицата от предишния ден, бях гладен и отпаднал все едно съм изтърпял трансатлантическо пътуване.

Едно бързо и безшумно отскачане до кухните ми предостави това, на което се надявах — плъхове, разбира се. Не бяха много и повечето бяха в покрития пасаж между студеното помещение и килера. Със светкавично движение сграбчих един, прекърших врата му и пресуших бедната твар, без да изгубя контрол. Беше лесно добита, но пък толкова отвратителна храна.

Слабият шум и приглушена въздишка ме накараха да се обърна виновно. Кръвта на плъха се стичаше от устата ми.

Там стоеше Деймън, стиснал една сервитьорка за гърлото, с изскочили зъби, готов да пирува. Тя имаше глуповатото, леко задъхано изражение на някой под въздействие на внушението.

— Виждам, че и двамата сме се измъкнали за едно и също — отбеляза Деймън доволно. Сви отвратено устни при вида на плъха в ръката ми. — Макар че наистина можеше да избереш нещо по-добро.

Отметна глава, готов да разкъса…

— Моля те… недей — вдигнах безпомощно ръка. — Моля те, не я убивай.

Деймън се спря.

— Добре — рече той. — Няма да я убия. Като предварителен сватбен подарък! Само за теб.

Затворих очи. Пред мен се разпростря ужасът на бъдещето. Намекът, че няма да убие това момиче, като подарък, означаваше, че, разбира се, по-късно щеше да има други убийства.

На следващата сутрин притиснах меките ленени чаршафи към врата си, както когато бях дете. Стиснал здраво очи, можех да се престоря, че отново съм у дома. Че двамата с Деймън сме човешки същества и имаме обичайните си братски караници. Че баща ни е някъде навън из плантацията и работи. Че Катрин е жива.

Не… почакай. Че никога не сме срещали Катрин .

Или… да си представя, че съм в леглото в къщата на Лекси, несигурен за новия си живот, но приет в този нов дом от другарите си вампири.

Отърсих се бавно от съня и фантазиите ми се разпръснаха като прах пред реалността. Бях в дома на семейство Съдърланд, все още пленник на тяхната щедрост и заплахите на брат си, неохотен жених, тласкан към нежелана сватба.

В дома на семейство Съдърланд формалностите не се спазваха с абсолютна точност, но въпреки това се очакваше всички да слязат за закуска. Обличането ми стана по-бавно от обикновено, докато изпъвах чорапите си до съвършенство, закопчавах копчетата за ръкавели и прокарвах ръце през косата си. Напоследък не обичах да се гледам в огледалата. Мразех това, което виждах отразено в тях.

Когато най-после слязох долу за закуска, цялото семейство се бе събрало около масата. Госпожа Съдърланд ме посрещна с топла майчинска усмивка, която едва не накара сърцето ми да се пръсне от срам и болка. Макар че аз изпитвах искрена привързаност към нея, то на нея й бе внушено да ме приеме.